Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Хич от такъв човек става ли комита? — говореше той. — Ако всички комити бяха като него, то аз съм първият, който ще да се побратимя с тях; добре, че не стана някой сакатлък в Балкана.

Влязохме в троянските лозя, които, са на пътя. Научен на свирепия балкански климат, аз се почудих, като видях, че черешите са узрели вече. В което лозе имаше най-добри червени череши, там се отбиваха моите добри водачи, като в свое бащино притежание, а Петко предателят, който подражаваше на душевното разположение на агите, въздрасваше по дървото на черешата като дива котка, за да навежда клоните. Българското имущество по това време беше в разположение на всяка краста, която носеше на главата си гъжва. Скоро захванахме да срещаме по пътя троянски жители, мъже и жени, с кошници, които отиваха за череши. Ако тия сполучеха да ни съгледат отдалеч, отделяха се из друг път или тръгваха направо из лозята, само да не се срещнат с ненавистния за тях конвой, състоящ от тържествующи „поганци“ и вързан християнин. Ако срещата станеше ненадейно в някой завой, то срещнатите преминуваха покрай нас с наведени глави, като че тия самите да бяха виновни. Случваше се да срещнем и такива дързостнн мъже, които отдалеч още се отбиваха настрана от пътя с увиснатл надолу ръце и след като даваха ниско темане чак до земята, казваха:

— Хайде на добър час, алар! Машалла, хванали сте комитата.

— Виждаш ли, пезевенк? Ако ти отърва, и ти стани комита — отговаряха агите на разтреперания рая.

Вижда се работата, че агите са възхитиха и окуражиха от благоговението на троянските жители, които срещахме почти на всяка стъпка. По тая причина тия ме накараха да запея песен комитаджийска, от най-баша. Аз се покорих след ничтожно съпротивление. Когато викнах да запея, два пищова от страна на агите изгърмяха на въздуха и едно гел кефим гел се изтръгна от косматите гърди на Пехливана. Находящите се из лозята и така уплашени троянчени вирнаха глави. Тия не можаха да си обяснят турска сватба ли върви из лозята, или комита се кара.

— Язък! Защо не взехме от селото някой гайдарджия или тъпанарин — каза Мустан чауш, който така също тържествуваше. 119

По собствено желание на агите аз трябваше да туря на главата си една китка от всякакви горски цветя, които тия набраха покрай пътя. Пробиха ми бунтовническия калпак с нож и там втикнаха китката, която стърчеше на главата ми като метла.

— Това го правим, за да те харесат троянските хубави моми — говореха тия.

С тая китка аз влязох в Троян и отидох чак до конака. Троянчани и до днес говорят, като се заприказват за комитаджийските времена, за оня комита, който влязъл в селото им с китка цвете на главата в ония тежки времена, когато съдбата на тяхното село висеше на конец, и когото тия наричат китката . Така или инак, но аз повтарям да кажа втори път, че в продължение на това време не чух от устата на турците ни една груба дума, като че тия да не бяха башибозуци, но мои приятели. Наближихме вече до Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.

— Хич на такова село, посред тоя балканлък, прилича ли да има такова здание, високо като пашовски конаци? — каза старият башибозук.

— Целта, за която то е било построено, излязва малко по малко наяве — отговори Мустан чауш. — То е било направено с московски пари, цели 50 торбички карабони (рубли), изпратени от руския цар до чорбаджиите. Под вида на училище за децата тия приготвили казарма за комитите.

— Казват, че имало вътре два топа и около три хиляди оки барут — възрази башибозукът. — Макар от Троян да не излезе нито един комита — прибави той, — но това училище ще бъде в състояние да изяде главите на троянчени. Днес-утре щяло да пристигне ферман на Хасан ага на ръцете да удари цялото село.

Няколко крачки още, и ние бяхме на края на селото. Конвоят се спря за минута и всеки от турците тури на себе си ръка, да се накичи и нагизди за пред хората, да изгледва колкото е възможно по-страшно и по-бабаитски. Подкривиха си шаловете на една страна, които затуляваха едното, им око, изтриха си пушките и ги преметнаха горделиво на рамо. Колкото за мустаките, които са огледало и мерило на всяка бабаитска душа, не иска и дума. Тия се сучеха и въртяха най-много. Хасан Пехливан извади из пояса си една малка кутийка, колкото биволско око, с огледалце от едната страна, а вътре пълна с някаква си черна мас (буюк я), която миришеше на дервишки броеници и с която си измазаха мустаките. Той, Хасан Пехливан, такава форма даде на своите дълги мустачуни, щото повечето заприлича в лицето на бурмалия-овен, отколкото на човек. После това тия се обърнаха към мене и ми забележиха, че не сме вече в лозята, ще бъдем предмет на големи хора, та затова трябвало да съм вървял чинно, да не съм се обръщал да говоря с тях и други още наставления. Действително агите, според както се гласяха още от вечерта, преведоха ме през най-многолюдната улица в Троян. Хасан Пехливан вървеше напред и така си дигаше рамената, като че да искаше да хвърчи с четири крила; защото освен ръцете му и двата спуснати ръкави на гайтанлията му чепкен се махаха още. Колкото хора се случваше да идат насреща ни из улицата, щом ни съглеждаха, от един път се отклоняваха настрана и потъваха в някой дюген, отгдето си подаваха само главите. Няма съмнение, вече мнозина от тях се бояха да не би да изляза някому познайник, та да му се обадя или да го поздравя, което беше достатъчно да го направя мой другар. А аз от своя страна, макар и да бях уверен напълно в непорочността на мисията си, макар и да знаех, че всеки един беше в състояние да оцени тава, все пак ми стана грозно, като се видях вързан всред града. Подир малко ние наближихме да влезем вече в едни големи порти, около които бяха наклякали десятина души башибозуци и двама-трима заптии. Нямаше никакво съмнение, че това беше троянският конак, в стените на който щеше да се решава съдба, за живот или смърт. От башибозуците се разстанаха няколко души, които се затекоха навътре, като викаха нависоко, радостно и весело: „Нов комита иде!“ А широкият двор на конака така също беше изпълнен с почернели и оголели башибозуци, от които едни лежаха, други си чистеха оръжието, а трети се пощеха. С шум и ужас заявиха тия своето негодувание, щом ме видяха помежду си с чер калпак на главата; с тесни беневреци, с бели навуща и с вързани ръце, което беше достатъчно да ме препоръча. Като орли налетяха тия отгоре ми, скърцаха със зъби, туряха безсъзнателно дясна ръка върху дръжките на своите ножове, сипеха ред остри псувни, пресягаха един през други да ме удрят, дърпаха ме за косата и наричаха Хасан Пехливан и другарите му предатели, защото не ми донесли само главата, но ме карат цял. Тия последните със сила бяха принудени най-после да си отворят път към стълбите на правителствения дом. Тоя последният едва ли би заслужил името конак, защото с нищо се не отличаваше от една обикновена къща. Като се изкачихме на горния кат, който така също беше наводнен от башибозуци, които бяха дошли да си вземат месечните заплати, посрещна ме един брадат турчин, със запушен чибук в ръката, със синьо сукнено джубе и с бел копринен тарабулуз на главата.