Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Вината е пак в нас — обади се да каже своето мнение и старият турчин, който мълчеше до това време. — Ние сами презряхме най-напред нашите бабаити и нофузлии (влиятелни) хора. Кой ни управлява сега войската? Не вчерашни ли чапкъни и пущове с лачени кондурки, с тънки пръсти и с панталони, които две крачки да пристъпят, ще извадят да гледат гяурската книга. А где останаха нашите бабаити и пехливани, които се наблягаха само на своите ятагани? Ходят по Балкана, презрени от всекиго, да гонят комитите. Твоя милост например, наместо да бъдеш някой паша, дошел си да гониш комити. Нашето царство беше тогава силно, когато войските ни се управляваха от бабаити с подсукани мустаци и с дълги ятагани на кръста!

— Разказват, че измежду толкова българи само един се намери истински верен рая на царщината — каза Пехливанинът. — Тоя българин бил поп, родом откъде Елена. Когато комитите в селото получили писмо от московския цар да въстанат, попът им предложил едно условие, което се състояло в следующото: преди да нарамят пушките, да излязат вън от селото при едно голямо дърво и да направят един моабет. Всички приели с радост това предложение. Когато се напили вече всичките, умният поп казал. „Е, любезни комшии! Хайдете сега да сграбчим с ръце това старо дърво и да го катурнем на земята, както ще да се катурне и турското царство.“ Пияните комити се налепили около стария дънер, пъшкали, псували, ритали, а дърво се не поклаща. „Де момчета, дръжте!“ — викал попът. „Не може, дядо попе, дървото е много старо“ — отговорили запъхтените комити. „А бе, чоджум, ами вие, когато не можете да съборите едно дърво, то с какъв ум сте се изготвили да събаряте турското царство, което е десят пъти по-старо от дървото?“ Комитите си затулили очите от срам и всеки отишел да си гледа булката. От Цариград е тръгнал вече един бомбаширин, който отива да търси тоя поп да му закачи рудбе и да го обсипе с други още царски подарки.

С подобни въпроси се занимаваха тримата другари, които съставляваха тяхното политическо верую и в които тия вярваха безусловно. По желанието на Пехливанина да ме изпита и тоя потънко бях събуден от чаушина. Аз чаках вече готов да отговарям, но страшният Пехливанин не дигаше още очи да ме погледне. Той опинаше с едната си ръка своя дълъг мустак, а другата бе турил върху своя широк нож. Разбира се, че тая негова манера съвпадаше с бабаитския кодекс. Неговото тънко питание беше такова, щото аз скоро можах да разбера, че Пехливан ага е продавал дълго време сушени дренки и киселици на търновския Баждарлък. От най-напред груб и строг, отпосле мек и милостив се показа той.

Рано сутринта на другия ден, 20 май, около къщата, в която пренощувахме, беше се стекло цялото село, старо и младо, жени и деца, да гледат, когато ще да ме покарат турците за Троян. Въпреки големите приготовления, които тия последните правеха от вечерта, че ще да потеглят рано и че ще да ме вържат като кон, виждаше се работата, че бяха изстинали значително. Ръцете ми бяха вързани само с едно тънко въженце, твърде слабо, колкото за адет , както се виражаваха те. С дигнати на рамо пушки, с подсукани мустаци и със запалени чибуци потеглиха тия от селото Грънчарските колиби за Троян, който е на 2 часа разстояние от това село. Освен Мустан чауш, старият башибозук, конвоят се украсяваше още от дългите мустаци на Хасан Пехливана и от охлузения калпак на предателя Петка. Тоя последният, с дебела тояга в ръката и с преметната през рамото аба, гордо и надменно се оглеждаше наоколо си да види дали го гледат другите му съселяни, че се е удостоил да бъде спътник на агите.

— Ще да го обесят в касабата! — викаха малките деца, когато преминувахме през селото.

— Днес имаме събота, а утре е свята неделя; довечера ще да запаля две-три свещи и ще се моля богу, дано да вразуми агите да те обесят по-скоро — каза един от православните братя, който по мазната си физиономия приличаше да е от чорбаджийска пасмина.

По пътя за Троян преминахме през няколко български колиби. На всяко селско дюгенче се спирахме на почивка. Турците заставляваха насилствено дюгенджията да ми даде безплатно вино и ракия. Тяхната цел беше да ме напият, за да изказвам. В тоя случай предателят Петко се приближаваше до мене и започваше да ме кани да му ударим по една бистра или по един „червен вятър“. Малко по малко благодарение на сладкия язик ние станахме тесни приятели с турците. Хасан Пехливан, който искаше да ме коли от вечерта, сам със своята бабаитска ръка ми правеше цигари.