Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Казвай, невярно куче, защо не отиде с немците, като се счупи тренът, ами потегли за Панагюрище да колиш турци?

— Отговаряй! Или ей сега ще ти се проточат червата из стаята — викаха със запенени уста двама мюлтюземджии и държаха насреща ми своите пищови.

Аз не зная какво съм отговарял, но се сещам, че се мъчах да потвърдявам казаното вече, понеже други изход нямаше.

— Хей, черна майко българска! Ей сега ще да кажеш ти всичко от игла до конец, даже я онова, за което не те питаме — каза бинбашията Хасан ага, който досега само мълчеше. — Делиа, скоро да донесеш пет-шест тояги и да кажеш на двама души да дойдат — извика той и си съблече абата от гърба, като че щеше да се бори. После това той ме хвана за космите на главата и започна да ме мята из стаята като навой, а другите удряха, кой где свари, с изключение на ходжата и мюдюрина, които излязоха из вратата навън, може би да не бъдат свидетели на Хасанаговите свирепи действия. „Казвай!“ — излизаше из устата на всички участвующи в боя. Двамата башибозуци, които Хасан ага проводи да повикат, не закъсняха да дойдат. Наместо пет-шест тояги тия донесоха само една, но такава, с каквато заарските бакърджии си товарят конете. Хасан ага приграбчи тая дебела кюския, с която почна да ме блъска през краката и по коленете така немилостиво, щото наша скромност примря от болести и се търкулна на земята по гърба си. Тогава ме хванаха двамата башибозуци със своите костеливи ръце, смъкнаха горните ми гащи, обърнаха ме с лице надолу и седнаха единът на врата ми, а другият — на краката ни.

— Боже поможи! — каза Хасан ага и почна да удря с тоягата, която стискаше с двете си ръце, като че цепеше сухи храстови дървета.

Но не беше само Хасан ага, който ме биеше; и останалите турци не стоеха хладнокръвно. Един от тях ме удряше по краката, които не можах да мръдна; други скачаше на главата ми с крак, от което действие от челото ми потече кръв; трети ритаха и мушкаха, где завърнат, и т.н. Виках до небеса за капка милост, бащи и майки наричах всичките, кълнях се, че нищо не зная от онова, за което ме питаха, гърчех се под всеки удар, но всичко напусто.

— Кажи своите другари, мястото, гдето остави оръжието си, не си ли бил другар на Петковски 120войвода? — говориха агите.

Аз апелирах най-много към человеколюбието на мюдюрина и на ходжата, които призовах на висок глас да дойдат и ме отърват. За да ме накарат да мълча, единът от двамата башибозуци захвана да се тръшка отгоре ми, колкото му е сила. Мюдюрът, който се разхождаше вън в салона, дойде най-после, докачи се неговото османско честолюбие.

— Оставете го, джанъм! Макар и да е гяурин, вяра свинска, но все пак е човек, кучета главата му яли — каза той, като хвана Хасан ага за ръката да не удря вече.

— Мюдюр ефенди! Това не е твоя работа — възразиха мюлтюземджиите. — Работата не е играчка! Тук царство и народ пропада, а ти си седнал да ни говориш за милост (мерхамет). Бъди спокоен! Няма се свърши светът с един комита.

И боят изново пак захващаше. Два-три пъти се принудих да кажа да ме оставят, защото ще изповядам истината; но щом престанеше да играе дървото, пак обръщах стария лист:

— Какво да кажа, ефендим, когато нищо не зная, а да ви излъжа, зная, че това не възприемате.

— Аз зная и друго лекарство — каза Хасан ага и радостно вдигна нагоре своята диктаторска глава. — Скоро да насветлите на кафеоджа дилафчето от една харбия (с която се пълнят старите турски пищови), с което, като го парна, гдето зная, той ще да изкаже и млякото, което е сукал от майчините си гърди.

На минутата още ме обърнаха с лице нагоре и двамата башибозуци ми хванаха краката и ръцете, а други трети седна на гърдите ми и взе всичките нужни мерки, за да се изпълни операцията на Хасан ага. От най-напред аз си помислих, че всичко това е само просто заплашвание, за да се уплаша и започна да изказвам, но скоро светлото дилафче, червено като въглен, биде донесено. Изново се обадих, че ще изповядам истината, не на шега; но като се размислих за лошите сетнини на тая лекомисленост, пак обърнах на инкяр — нищо не зная.

— Бре! Ний на тебе маскара ли станахме да ни лъжеш! — кресна Хасан ага и посегна да вземе дилафчето, но то беше вече изстинало и почерняло като всяко желязо.

Втори път се даде заповед да се нагорещи пустото дилафче. Услужливият башибозук го донесе и се повърна да заключи вратата, за да не влезе мюдюринът и побърка на работата. Повече от десетина ръце се налепиха отгоре ми и дилафчето биде приближено. Малко то се досегна до кожата ми, но и това бе доволно да изрева като заклан и да метна от себе си башибозуците, които паднаха настрана като чували. Юмруците почнаха да падат, но и мюдюринът стъпи в своите административни права. Той заблъска на вратата като човек, който има право, и влезе заедно с ходжата, сърдит и начумерен. Каза няколко думи към агите с полумюдюрско и полумерхаметско значение да се смилят най-после, а сетне се обърна към мене и като ме ритна един път, прибави: