Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Нима ти мислиш, че аз се не усетих каква е работата, щом те видях още? Нима ти вярваш, че като бяхте седнали на пътя в пепелта и аз ви поканих в къщата си, направих това от гостоприемство, без да зная с какви хора имам работа? — говореше дядо поп, когато му се вече открих. — Аз отдавна чакам подобни гости.

Думите на светиня му имаха голямо правдоподобие. Съществованието на български апостоли измежду населението беше известно не само на свещениците, но и на самите турци, и на правителството. Кракът на апостолите не беше стъпил още на българска земя, когато в. Напредък писа (от друг цариградски вестник, мисля, и зае), че разни агенти на революционния комитет (?) напълнили България; а по-после, около началото на месец марта, в. Век пишеше в една уводна статия, че злоумишленици на Отоманската империя пъплят между невинното българско население, които, възползувани от неговото несносно положение, внушават му убийствени идеи. Разбира се, че с тия мухи в. Век искаше да плаши Високата порта, да даде някои правдини на раята.

Думата ми е, че по него време не беше мъчно да се помиришат хората, които мислеха и чувствуваха едно и също. Знаменита е тая епоха от българския живот; блазе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото й величие!

Подир малко в къщата да дяда попа стояха вече четирма-петима селяни, повикани и избрани нарочно от свещеника, да съставят обществото.

— Очите ни се изгледаха да чакаме да дойде в селотото ни човек като ваша милост — говореше един от тях. — Чуваме, че по другите села ходили по няколко пъти, а в нашето село ни веднъж, като че не сме българи.

Те уверяваха, че имали в селото си още мнозина народни хора, но отишли от сутринта кой по работа, кой в града и пр.

След като се състави обществото, същия още ден аз тръгнах за с. Марково, резиденция на прочутия хаджи Исмаил, личност историческа. Както в това село, така и в Дермендере, където властвуваше друг християнски бей — Гюмюшгерданът, за когото говорих вече по-горе, — аз ми се не искаше да отида да съставям общества по тая проста причина, че в кое и да е село, гдето е живял бей, богат чорбаджия, владика, или е имало чифлик, манастир и пр., там населението въобще е деморализирано до в костите, та затова напусто ще бъде трудът ми.

В Дермендере ми препоръчаха от много места някого си поп Стояна Семенов, а в Марково — Нася Ханджията. Вечерта преспахме в къщата на тоя последния който с големи мъки и убеждения прие да работи, и криво-ляво сполучих да съставя общество от няколко души. 44

На другия ден, Св. неделя, когато богобоязливитв християни от Дермендере пречаха по улиците да отиват на черкова, ние влязахме с верния си Григора в селото из марковския път. Теглихме право в българското училище, гдето заседаваше и общината и гдето ни казаха, че после божествена литургия дохождал и препоръчаният приятел поп Стоян. Около един час чакахме ние върху стълбите на училището, в което нямаше никой освен десятина души ученици, които се бореха и гонеха из класовете. Мнозина от тях дохождаха да ни питат по няколко пъти какво продаваме.

— Бягайте, бягайте! Даскалът иде — превикаха някои от тия ученици и отидоха, та се не видяха из отделенията.

Действително из пътните врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърничева воденица.

Той премина покрай нас, като тананикаше черковна песен, без да ни се обади нещо. Кръстоса надолу-нагоре из училището, засука си мустаките на един отворен джам, който му служеше за огледало, поизкашля се и излезе пак при нас с в. Век в ръка, който четеше с глас като псалтир. Виждаше се работата, че препинателните знакове нямаха никакво значение за господство му. Аз се престорих, че слушам с напрегнато внимание, същото направи и Григор, а на учителя се хареса тая наша любознателност, попита ни разбираме ли какво той чете, знаем ли книга.

— Просто четмо шат-пат попрочитваме, господин учителю — казах аз с изискуемото благоговение на един селянин. — Бащите ни едно време не ии оставиха да се учим; останахме си кьорави.

Господин учителят ни почете още малко от в. Век , а после влезе в стаята си, отгдето ни извади един вестник и ни го даде да четем и ние, като казваше, че в него имало много новини . Вестникът, който съдържал много новини, беше Македония , от 1870 година. Взе го Григор в ръцете си, захвана да гази в една колона с глас, а аз в друга, четехме и двама, всеки за себе си, разбира се, криво и полека, а който слушаше отстрана, нищо не можеше да разбере.