Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Черква пусна и първенците на селото, т.е. горнята ръка хора, захванаха да капят един по един в училището, като общо място, гдето можеха свободно да разменят някои думи, да си поговорят за дневни текущи въпроси, а най-после да се коснат и до политиката, разбира се, в границите на цариградските вестници, които бяха единственият политически катехизис. Влезе и нашият приятел поп Стоян, комуто Григор каза, че него сме дошли да търсим, понеже се познаваха, а за мене каза, че съм от тяхното село, негов роднина. Дядо поп каза да го почакаме, защото имал малко работа в общината, без да подозре нещо.

Всичките присъствующи навлязоха в училището и насядаха в края на класовете около една маса. Ние с Григора подсмрачахме на другата страна до вратата; стана дума и за нас, „що сме за хора?“ Но всичките се успокоиха, когато поп Стоян каза, че сме от Дядово.

— Прегледа ли вестниците, даскале? — попита един от първенците. — Кажи някоя новина.

Даскалът захвана да изчислява някои назначения на сановници в Цариград, посещения на посланици, награди с нишани, табакери и пр.

— В телеграмите какво има? — попита друго едно лице, което като да не се задоволяваше от цариградската хроника.

— В телеграмите, не знаете ли, пак същото. Все тия отгоре, като масло над водата 45…

— Снощи чух, като четеха Неологос , който на по-широко разправя. Баня Лука ли го казваха, или друго някое име, не помня добре, хвръкнало от ръцете им.

— Що ми сравняваш ти мене елинска ефемерида с българската; тя пише във всеки случай по-сербез — каза един православен, който, се виждаше работата, да е вярвал до скоро време, че господ знае само еленика, защото, като говореше за преимуществото на гръцките ефемериди, едва ли не въздъхна.

— Бисмарк беше понастинал малко, според както описваха миналите вестници. Не зная дали се е поправел.

— Болестта на такива хора е нашето здравие — каза дядо поп и събранието почна да разисква някои селски работи.

Докато траеха обаче политическите дебати, никой си не отвори устата да попита: „Ами колко българи има бити и ограбени от една неделя насам?“ 46

Ние с Григора не дочакахме да тръгне дядо поп, но излязохме навън и отидохме в къщата на брата му Илия, отгдето известихме после и дяда попа да дойде там. Чакахме час, чакахме два, три, а той не иде.

— Кажете им, че ей сега тръгвам — казвал той на пратениците, а това „ей сега“ нямаше край.

Чак часът къде девят вечерта по турски дойде той. С него заедно влезе и друг непознат господин, с тесни панталони, които го оприличаваха на дилаф, с малки черни мустачки, на които постоянно стоеше едната му ръка, с малко червено цветице, забодено на най-горнята петелка на палтото му, с една реч — той беше прищъпнат и наконтен по последната филибешка мода от Джамбазтепе. Той миришеше още и на ливанто.

Аз изгледах тоя млад момък, кажи с любопитство, кажи с подозрение; а поп Стоян, който усети работата, че се стеснявам, прибърза да ме изведе от заблуждение.

— Негова милост е наш един приятел, даскал в Брестовица, на име С. К., родом откъм Ловеч — каза той.

А поп Стоян беше човек доволно развит.

Бързах да вървя нея вечер за Брестовица, та затова, без предисловия и много забикалки, казах се кой съм и каква ми е мисията.

От тия мои думи присъствующите се спогледаха един други. Тия бяха смутени немалко.

— Ние нямаме известие от такива работи — отговори поп Стоян; — сега за пръв път чуваме такова нещо.

— Аз знаех, че нямате, та и затова дойдох, да ви известя, за да не кажете, че не сте знаели за приготовлението на българския народ, когато тоя иарод дигне глава против своите угнетители — бе моят отговор.

Последва мълчание. Попът си чупеше пръстите и гледаше надолу. Наконтеният учител измерваше с очите си просешките ми дрехи, а стопанинът на къщата чакаше какво ще да каже свещеникът, готов да се присъедини на неговото мнение.

— Кого познаваш в Пловдив? — попита поп Стоян.

— Всички честни родолюбци, имената на които ще да научите, когато се закълнете върху кръста и моя револвер — отговорих аз.

— Познаваш ли някого от Гешоолар, Данова, Груева и други видни хора? — попита учителят, който, се виждаше работата, че мереше хората по тяхното богатство, макар и да не познаваше лично никого от своите идоли.

Аз отговорих, че никога не съм бил търговец, за да се запозная с тия хора, и че смешно би било да работи, човек с тях бунтовни работи.

— Тогава как ще ни увериш, че си такъв, за какъвто ни се представяш? — каза поп Стоян, малко с по-голям кураж.