Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Тъмръш е от нас на една педя място — говореха тия за подкрепление на отказванието си. — Какво ще да отговаряме пред Ахмед аа, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?

Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че тия още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмед аа, нека се премести да живее в селото му.

Аз скочих на крака и скимнах на Григора да вървиме, защото не съм дошел да слушам карание и лични нападения. Младите взеха по-нападателно положение против старите, които най-после бяха принудени да отстъпят победени. Двама-трима души ме достигнаха на двора и ме молеха да се върна, като се обещаваха, че всички са готови да направят, каквото им кажа. Сега събранието беше повече въодушевено, отколкото с присъствието на свещеника и първенците, които стесняваха младите от по-напред да се изкажат свободно. Можах да съставя обществото криво-ляво. Когато дойде време да си взема някои статистически бележки, изново забележих, че присъствующите започнаха да си шушнат помежду, че само това не е добро, гдето съм писал, т.е., тия се бояха да не би, като ме хванат, да намерят и техните имена в комитаджийската книга.

От обстоятелствата бях принуден да замажа очите на присъствующите с нещо тайнствено, което повече щеше да им подействува, отколкото сухите примери на слова. Написах едно писмо химически и им го зададох да се произнесат има ли нещо написано на това парче книга, или не.

— Няма, защото нищо не е писано отгоре му — отговориха тия и ме заобиколиха да видят по-добре какво ще да правя.

— Гледайте добре, да не кажете отпосле, че съм направил гьозбояджилък — казах аз; а после си натопих двата пръста в приготвената жидкост и като ги прокарах върху бялата книга, на която се явиха черни слова само на онова място, отгдето минуваха пръстите ми, присъствующите прехапаха язик.

— Хайде, бае Иване, да си вървим; тя се свърши вече. И ние сме си отворили устата да учим на ум тия хора? Ех, че сме умни глави! — говореше с ентусиазъм един от присъствующите към своите съселяни после моите тайнствени за тях действия. Всичките бяха поразени от мастилото.

Аз се подсмихвах под мустак. Нямаше нужда да говоря по тая част надълго и широко, която беше от компетентността на адютантина ми Григора. Той се намираше ни на небето, ни на земята, хвалеше ме до облаците.

— Къде ви ходи вас умът бе, джанъм? Ако той беше прост човек, проваждаха ли го да върши тая работа, оставях ли си аз работата да тръгна подиря му? — говореше той.

Моето намерение беше да заобиколя българските села от Бойково нагоре: Ситово, Лилково, Широка лъка и пр. Според сведения обаче, събрани от жителите е тия села, невъзможно било да сполуча, защото били удавени с турци; а освен това и пътуванието било мъчно по причина на дебелите снегове по тях места. Аз продължавах да говоря, че ще отида по тия села, а в себе си реших да забиколя по-напред селата, изходящи се в полите на Балкана, около Станимака. Скрих своите дири от бойковчени, защото по причина на несъгласията, които се породиха помежду им, боях се да не последва нещо.

После полунощ, без да заспиме, щом се подаде месецът, аз оставих Бойково. Като се затулихме от очите на селяните, които бяха дошли да ни изпровождат, пречупихме си линията. Казах на водача си Григора да ме заведе в тяхната сая, в гората, гдето, след като си починем, да преминем оттатък реката по другите села. В казаната сая, гдето пристигнахме на разсъмваяие, нямаше жива душа; но в замяна на това имаше плява, ръженица, която топли превъзходно. Аз се зарових вътре да спя, а Григор отиде в село да донесе нещо за ядение. Той щеше да ми донесе още и един кат дрехи, рупалански, защото от час на час се уверявах, че панталоните и късото палто освен вреда друго нищо не ми принасяха.

Пладне се беше превило, когато Григор заедно с брата си даскал Димо дойдоха на саята с нужните неща. Кисел пиперец, вързан в бяла кърпица, солчица и калаено жебениче с ракийка съставляваха моя обяд. След ядение аз се облякох с новите си дрехи, донесени от село. Тия бяха черни отрити потури, синя аба с владишки ръкави, гевезено поясче и кирляв фес без пискюл, тъй щото повечето заприличах на станимаклийски лангера, отколкото на рупаланец. Другите си дрехи натъпках в крачолите на панталоните, които оставих на даскала, да ги изпрати с верен човек до Димитра Златанов, мумджията, в Пловдив. Той разрови в едно кьоше плявата и ги тикна там, до второ разпоряжение.