Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Вечерта се събраха по-първите хора в училището, на които аз разправих положението на работите и се казах защо съм дошел. Младите бяха възхитени от моите думи, а старите поклатиха глава съмнително и в отговор на моите думи гледаха на въпроса само от една страна, т.е. от лошавата. По тая причина, когато поисках да се състави общество и участвующите в него да се закълнат, породи се несъгласие между самите селяни за и против.

— Всички ония села, които не въстанат в определений ден заедно с всичкия народ — ще да бъдат оставени на турския произвол — казах аз. — Още повече: тия ще се считат за неприятели, както самите турци.

— Ние от своя страна ще да направим всичко, но само клетва не даваме, защото, ако се научат турците, със земята заедно ще ни изтребят — казаха старите.

В това село имаше мнозина българи с турски дух, от които най-много се бояха честните работници, та затова действуваха толкова предпазливо. Когато Отон Иванов на 22 априлий отишел в това село да го дига на въстание, то благоразумното население поискало да го върже и предаде.

— Ще дойде време, господинчо, когато ще да ходим да забикаляме в Пловдив на Джумая джамиси, за да видим зелено парцалче, за което ще бъдем петимни — говореше един от присъствующите, който си личеше по лицето, че господ му е дал от всичко.

Зеленото парцалче означаваше, че ще ходим да търсим турците.

Събранието се разотиде, а аз останах да нощувам при учителя. Не зная защо, тоя последният започна да се безпокои, при всичко че на масата му стоеше руският в. Мир , от който той превеждаше на български възванието на генерал Гарибалди към поробените народи на Балканския полуостров. Аз си легнах, а той се разхождаше из стаята, вдигаше час по час пердето на прозореца и отваряше вратата. Разбира се, че неговото безпокойствие влияеше и на мене, не че ще да ме предаде, което не вярвах, защото момъкът беше скромна и интелигентна душа, свършил в Пловдивското училище; но просто тъй, ставаше ми съвестно, като си посмислих, че аз съм причината за това справедливо безпокойствие. Преструвах се, уж че спя, но всъщност следях всичките движения на гостоприемника си, който се боеше да загаси и ламбата. Може би да си е въобразил той поне на минута, т.е. да си е предположил следующето естествено в подобни случаи питание: „Ами ако тоя, който ни се препоръча за такъв и онакъв и пред когото си изказах сърцето, излезе шпионин?“

Креснаха първи петли, повториха и потретиха, кучешкият лай престана, сипна се зора, а проводачът, когото ми бяха обещали още от вечерта да ме води за с. Дядово, не се явяваше. Безпокойствието на приятеля се увеличаваше, думата върви си стоеше на устните му, но той не смееше да я произнесе. Проводих го да види що стана обещания човек. Нямало го у тях! Казала ступаницата му, че отишел отрано за дърва, т.е. избягал, да се не намеря в селото. Що да се чини? Да тръгна сам за Дядово, имаше десятина пречки: незнаението на пътя, непознаванието никого по тия села и пр. Да чакам да ми пратят друг проводач? Близнаков не даваше никаква надежда, от една страна, а, от друга — наближаваше да съмне.

Похванах студената ръка на гостоприемника си и хванах пътя пак за с. Сотир, за да взема водач, без който ми бе невъзможно да нагазя рупченските балкани. По пътя ме срещнаха няколко турци, но никой не пожела да се усъмни, па и отговорът бе готов в противен случай: търся си място за учител, или пък излязъл съм по алъш-вериш.

Рано сутринта, докато отче Тодор от Сотир спеше още, аз похлопах на вратата. Той се уплаши от най-напред, като ме видя ни в туй, ни в онуй време, помисли да не съм предаден. Като му разправих работата как е станала, той се успокои и склони да ми стане сам водач досред пътя на с. Дядово, гдето се намирал някой си Григор Аргиров да гори кюмюр, родом от последното село и един от най-добрите родолюбци в това село според думите на отца Тодора.

— Изворци са турци; между тях няма народни хора — викаше отчаяно светиня му.

Преди обед ние потеглихме за с. Дядово из тясната каменлива пътечка, дядо поп с муле, а аз — апостолски. Трудно беше пътуванието. Моите кундури, с които не бях решил още да се простя, при всичко че ги влачех по камъците като букаи, бяха се охлузили и побелели като липова кора.

На половин пътя между двете села, в едно завряно място над реката, намерихме речения Григора, заедно с брата си, който къртеше кютюци от една нива, да гори кюмюр. После „добре дошли“, „живо-здраво“, „какво има, какво няма“ и пр. дядо поп Тодор, т.е. проводачът ми, прегази през просото.