Захари Стоянов - Христо Ботйов (Опит за биография)

— Какъв страшен, боже мой! Ох, пазете ме от него! — казала една госпожа съвсем безсъзнателно.

Подир онемяването и стресването на публиката тая последната изревала „Браво!“, „Да живееш“ и продължила своето ръкопляскане на няколко минути. Гласове: „Кой беше тоя момък? Как му е името?“ и пр., циркулирали по столовете. Сам Войников, авторът на драмата, в своето възхищение имал смелост да си въобрази, че тоя огън, тоя ентусиазъм, било от страна на актьора, било от публиката, се дьлжи на неговото скромно перо. Радвал се най-много от всички и провокирал публиката да го поздравлява. Той не подозирал, сиромахът, че актьорът, когото взел по милост, почти е велик.

Тия представления, от една страна, давали на Хр. Ботйова храна на неговата неспокойна натура, а, от друга, станали причина да се прочуе повече измежду румънските българи. Онова, което горяло в неговите гърди и намерения, той си изпълнял акта и волята временно и мислимо на театралната сцена. В „Покръщението на българите“ ние видяхме, че той си избра роля в лицето на бунтовника Светолида — да бунтува народа да се не покорява на своя владетел. В драмата „Иванко“ той си избрал ролята на самия Иванка, за да убие царя! В „Стоян войвода“ той дигнал източен въпрос да вземе ролята на войводата, да води юнаци, да бунтува народа. За да вземе ролята на Иванка, той отишел нарочно в Букурещ, там да убие стария български цар. Съжалявал пред приятели, че Иванко, бунтовникът, цареубиецът, е нарисуван много слабодушен и нерешителен, но той пак го приемал само за факта — че ще убива цар!

— Жално ми е — казал той един път на Вазова, — че няма да се представи скоро у нас драмата на Шилера. Аз бих играл Карла Моора, аз непремепно искам да съм Карл Моор.

В горещото си желание, че на лято непременно ще да стане хайдутин, ще да захване живот нелегален и бунтовнически, той продължавал да живее съвсем разпуснато и волно, да не кажем нещо повече. Със своя образ на живот той протестирал и горчиво се подигравал със съществующия политически и нравствен катехизис и с понятията на хората. Нищо не било добро за него освен пълните с дим и с нечистотии кръчми, гдето се събирали голите, бездомните, отритнатите, презрениге и докараните до такова положение хора, щото да им е черно всичко на света. „Бог да го прости, колко съм го мъмрал и учил да си гледа работата, да седне и се залови за талантлнвото си перо — разказва добродушният дядо Паничка. — А бе, Христо, а бе, чедо, защо не бъдеш по-мирничък? На кого си се метнал? Баща ти беше човек строг, но работеше, умно и разумно постъпяше, а пък ти? Много ще си оплакваш младините! — съм говорил често, пък той умира да се смее. Запозна се с едно калоферче на име Дишката и Стойно Троенчето, от които орталъкът пропищя от тях в Браила. Нощя ходеха с пушки, а деня спяха в тавана на печатничката ми.“

Че българският народ е роб, че Стара планина е омърсена, че в Цариград царува султан, а в Калофер — чорбаджии, тая мисъл така заседнала в поетическата и буйната глава, щото само куршумът в челото можал да я избие и угаси. Прочее, всеки, който не гледал така мрачно на своето отечество, който не намирал, че хайдутите и хъшлаците са най-съвременните и полезни за уважение хора — то тоя всеки бил за него вреден, ненужен и непотребен. Що да прави сам? Не била епохата на Чингиз хана, на Атила и други, а то той би събрал орда и би унищожил всичко нему ненавистно. Искат да кажат, че великите нации раждали и велики хора, по наследство. Това правило или закон нямат в себе си нищо правдоподобно, защото не личностите се раждат велики и стават такива от утробата на майка си, а условията, събитията и обстоятелствата ги правят такива, отпосле вече. Колко българи са се родили за наполеоновци, робеспиеровци, гарибалдевци, кошутовци и пр., но мизерното положение на своя народ създало е от тях дребни чорбаджии в някое село, хайдути по Балкана или незаметни доброволци в Гърция, в Сърбия или в руските полкове. Впрочем, за тия въпроси ние говорихме и на друго място в настоящата книга.

По това време Ботйов си спуснал черните лъскави коси, които достигали до раменете му.

— Ти изображаваш от себе си руски студент, без да си бил такъв — го попитал един път един влашки адвокатин, според както съобщава Киро Тулешков.

— Не, лъжете се, господине! С дълги коси са ходели старите български войводи по Балкана, които са защищавали сиромасите и угнетените и на които аз съм поклонник и обожател. Тях аз подражавам — отговорил Ботйов.