Захари Стоянов - Христо Ботйов (Опит за биография)

Наумяват си читателите, че по онова време на нашето възраждане театралните представления бяха на мода както в собствена България, така и в Румъния. На тях се стичаха мало и голямо, старо и младо, сиромашко и богато. Те бяха за нас, българите, като кещо новооткрито, както по-после телефоните, електрическото осветление и пр. Криво-ляво, през куп за грош, в зданието на училището, занавеса от черга, оркестър — цигулари или кавали; актьорите — учители; актрисите — някой двайсет пет годишен бабаджан; осветлението с лоени свещи — ето ти театър. Гръм — той най-много се нравеше, — вик, учудване, задоволствие и пр., край нямат. Казали сме на друго място, че тия представления на пиесите като „Изгубена Станка“, „Покръщение на българите“, „Геновева“ и други още бяха действителна народна школа в тях времена. Тяхната полза ще да бъде констатирана от всекиго повествовател на тая епоха.

Душата на българската драматургия и театър живееше в Румъния, в Браила. Той беше покойният учител Д. Войников, който, макар и посредствен и ефектиран, можал е да заслужи на времето си и да бъде един от сериозните мостове за събуждането на своите съвременници. Той учителствуваше, издаваше вестник, пишеше драми и ги представляваше, като кръстосваше по разни градове из Румъния. Имаше си нещо и като своя трупица. На 11 май, деня на нашите апостоли, поменатият Войников, по желанията на браилските българи, приготвил се да представи за пръв път българска пиеса в тоя град, новата своя драма „Покръщението на българите“. То не било току-така просто представление, но цяло събитие както за българите от града, без разлика на еснафи, така и между власите. И гърците даже, тоя враждебен по онова време на българите елемент, усетил събитието и се разшавал. Най-много билети купили тия и си напълнили джобовете с лук — да хвърлят на актьорите, да подсвиркват и да правят различни скандали, тъй като били убедени, че от простите българи нищо добро не може да излезе. А българската колония шавала, като че се приготовлявала не за представление, а за действителност, да посрещне самого царя Бориса. Репетиции, готвене на дрехи, на оръжие и други потребни декораций; продавания билети, разисквания кому каква е униформата и какво са говорили власите, гърците и евреите — били въпроси текущи. Няколко деня до представлението актьорите демонстрирали по улиците, къщите и кафенетата, отдавна се именували с имената на действующите лица от драмата, всеки ги сочел с пръст, завиждал им на славата. Взели участие в представлението и аристократическите фамилии, като Матилда Попович и други.

Нашият герой падал като мехлем за такива работи. Макар и да изгорил вече един път душата на директора на театъра, Д. Войникова, но тоя последният, като признавал в него талант и дарба, поканил го да му даде някоя роля. Ботйов, който знаел вече на пръсти тая драма и нейните герои, поискал сам да си избере роля. Той си избрал и предпочел жреца Светолида, който бунтува народа да не слуша царя си и да се не покръщава.

Залата на представлението побирала в своите стени тая вечер всичко, щото е българско. Имало и много румъни и представители на властта. Разбира се, че странните костюми, появлението на българи на сцената и без никаква драма, само да излязат и се скарат, пак щяло да произведе своето действие. Харесало се на чуждите, а за българите не иска и дума: те хвърчали по седмото небе и се подгигилвали на гърците, които от гняв и завнст, че представлението било увлекателно, забравили своите лукови глави и си отишли. Но най-много харесал и привлякъл на хората вниманието нашият човек. Така би трябвало да бъде. Колко души е имало като него на сцената? Разбира се, че ни един. Цялото му отечество не е раждало още подобен нему, та Браила ли ще да заявява претенция!

В една българска драма, в своята роля на Светолида, на сцената, в присъствието на такава публика, в идеалите му и стремленията му за бъдещи геройства в Стара планина — той бил в апогеята на своята поетическа фантазия и величие. Щом се подал с всичките жестове на бунтовник, щом заговорил със свойственото нему красноречие и огън — ръкоплясканията гръмнали измежду публиката. Той бил велик наистина. Когато му известили на сцената, че българският цар Борис изневерил вече и приел християнството, той скокнал, разлютил се като тигър и тропнал с крак. Публиката онемяла. Като клекнал на коляно, като си разпрострял ръцете към идолопоклонския бог, така гръмливо и страшно апелирал на бога Перуна, щото множество дами измежду публиката си закрили лицата с ръцете.