Робърт Стивънсън - Черната стрела

Изпълнявайки заповедите на Дик, хората му се строиха и почнаха да се промъкват безшумно из гората, за да обкръжат неприятелския стан. Дик остави Алишиа зад един грамаден дъб и пропълзя направо към огъня.

Най-после през една пролука между дърветата можа да зърне целия лагер. Буен огън бе накладен сред една обрасла с изтравниче могилка, заградена от три страни с шубраци; той пращеше и мяташе алени езици; около него бяха насядали дванадесетина души, загърнати в топли наметала; но при все че снегът наоколо бе отъпкан, като че е минал цял полк, Дик не видя ни един кон. Той предположи с ужас, че са го надхитрили. В същото време забеляза един висок мъж със стоманен шлем, който грееше ръцете си на огъня, и позна, че това е неговият някогашен приятел и сегашен любезен враг Бенет Хач; а в лицето на други двама, седнали малко по-назад, позна — въпреки мъжките им дрехи — Джоана Седли и съпругата на сър Даниъл.

„Добре — помисли той, — взема ли си Джоана, няма защо да се упреквам, дори ако загубя конете.“

В това време от отсрещната страна се чу тихо подсвиркване, което значеше, че хората му са се съединили и лагерът е обкръжен отвред.

При това подсвиркване Бенет скочи, но още преди да грабне оръжието си, Дик го повика.

— Бенет — каза той, — Бенет, стари другарю, предай се. Напразно ще се пролива кръв, ако се съпротивяваш.

— Та това е мастър Шелтън, кълна се в света Варвара — извика Хач. — Да се предам ли? Много искате! Какви сили имате?

— Слушай, Бенет, ти имаш по-малко войници и си обграден — каза Дик. — И Цезар, и Карл Велики дори биха молили за пощада при такова положение. На моето подсвиркване ще се отзоват четиридесет души; аз мога да поваля всинца ви с един залп от стрели.

— Мастър Дик — каза Бенет, — против желанието си постъпвам, но трябва да изпълня дълга си. Да ви помогнат светците!

С тия думи той вдигна един малък рог и затръби гръмко с него.

Настъпи минутно смущение: докато Дик се колебаеше да даде заповед за стрелба, защото се страхуваше за съдбата на жените, малкият отряд на Хач грабна оръжие и се строи за отчаяна съпротива. В това време Джоана скочи и се спусна като стрела към своя любим.

— Ето ме, Дик! — извика тя, като сграбчи ръцете му.

Но Дик все още се колебаеше; не бе свикнал с тежките необходимости на войната и щом помислеше за лейди Брекли, заповедта за стрелба засядаше на гърлото му. Войниците му почнаха да проявяват нетърпение; някои го викаха по име, други почнаха да стрелят по собствен почин; нещастният Бенет бе повален още при първия изстрел. Тогава Дик се опомни.

— Напред! — извика той. — Стреляйте, момчета, без да се показвате! За Англия и Йорк!

В същия миг глух конски тропот отекна внезапно в нощната тишина, засили се и наближи с невероятна бързина. Няколко рога затръбиха едновременно в отговор на Хач.

— Насам, насам! — извика Дик. — Съберете се около мене. Съберете се, ако ви е скъп животът!

Но войниците му, всички спешени, пръснати, изненадани тъкмо когато разчитаха на лека победа, започнаха да отстъпват и да се разпръсват из гората. Когато първите конници се втурнаха по пътеките и, няколко изостанали бойци от отряда на Дик бяха стъпкани или пронизани с копия между храстите, но ядрото се бе просто изпарило, щом бе чуло приближаването на врага.

Дик остана за миг неподвижен, разбрал с огорчение последиците от прибързаната си и неблагоразумна храброст. Забелязал огъня, сър Даниъл се бе оттеглил с главните си сили, за да нападне противниците си или да ги издебне в тил, ако те се опитат да го нападнат. Той бе постъпил като мъдър военачалник, а Дик — като нетърпеливо момче. Неговата любима му стискаше наистина здраво ръката, но младият рицар беше все пак съвършено сам: всички хора и коне от отряда му бяха пръснати в тъмнината из просторната гора като игли в плевня.

„Да ме простят светците! — помисли той. — Добре, че ме посветиха за рицар заради утринната битка, защото сегашната не ми прави чест.“

И веднага, все още държейки за ръка Джоана, се втурна да бяга.

Нощната тишина се нарушаваше сега от виковете на тънстолските бойци, които препускаха насам-нататък да гонят бегълците. Дик се промъкна решително през храстите и затича напред като елен. След сребристите сияния на луната по снежните поляни, в гъсталаците беше още по-тъмно, а разпръсването на победените отведе преследвачите из съвсем различни пътеки. Затова Дик и Джоана можаха да се спрат след малко в гъстите храсти, докато тропотът на врага, макар и долитащ отвред, вече заглъхваше в далечината.