Робърт Стивънсън - Черната стрела

И все пак Шелтън не се усъмни нито за миг в изхода; когато бойните редици се разредиха за миг, графът бе вече изчезнал, а гърбавият Дик, развъртял меч, пришпорваше грамадния си кон към най-опасното средище на боя.

Така чрез храбростта на Шелтън, който задържа подстъпа към уличката при първото нападение, и чрез навременното пристигане на седемстотинте бойци, младежът, който щеше да си спечели по-късно проклятията на потомството под името Ричард III, спечели първото си голямо сражение.

На бойното поле не бе останал ни един неприятел; оглеждайки тъжно останките на храбрата си войска, Дик започна да пресмята колко му е струвала победата. Сега, след като мина опасността, той се чувствуваше така вдървен, измъчен, смазан, ранен и разнебитен, а главно така дълбоко изтощен от отчаяните и непрестанни усилия по време на боя, че изглеждаше неспособен за каквото и да е ново усилие.

Но не бе дошло още време за почивка. Шорби бе превзет с пристъп; при все че градът не бе укрепен и нямаше защо да носи отговорност за съпротивата, ясно беше, че безпощадните бойци ще бъдат не по-малко безпощадни, след като битката бе приключена, и че сега предстои да се разиграе най-ужасната част на войната. Ричард Глостърски не беше вожд, който би защитил гражданите от своите разярени войници; а дори да би поискал, не се знае дали би могъл да го стори.

Затова Дик трябваше да се погрижи сам да намери и защити Джоана; с това намерение той огледа внимателно бойците си. Отдели настрана трима-четирима, които му се сториха най-склонни да се подчиняват и да не се напият; обеща им голяма награда, нарочна похвала пред херцога и ги поведе през изпразнения от конниците площад към уличките в другия край на града.

Тук-там по пустата улица продължаваха редки схватки между двама-трима срещу десетина; тук-там се виждаше оградена къща, отгдето защитниците хвърляха столове и маси по главите на нападателите. Снегът бе покрит с оръжия и трупове; но като се изключат тези частични схватки, улиците бяха опустели, а от разтворените или затворени и барикадирани къщи не се издигаше никакъв дим.

Проправяйки си път покрай тези, които още се сражаваха, Дик поведе бързо хората си към манастирската църква; но когато излязоха на главната улица, той извика от ужас. Голямата къща на сър Даниъл беше превзета с пристъп. Изпочупените врати се люшкаха на пантите си, тълпи войници влизаха и излизаха да търсят или изнасят плячка. В това време из горните етажи все още оказваха съпротива на мародерите; тъкмо когато Дик се приближаваше към сградата, един прозорец се отвори и някакъв нещастник в синьо и червено, който пищеше и се съпротивляваше, бе изблъскан през прозореца и хвърлен на улицата.

Дик бе обзет от най-ужасни опасения. Той изтича като бесен, проправи си през множеството път до къщата и се качи на един дъх в стаята на третия етаж, гдето се бе разделил с Джоана. Стаята беше неузнаваема; мебелите бяха разхвърляни, гардеробите отворени, краят на един съборен гоблен тлееше върху въглените на камината.

Дик почти несъзнателно загаси с нозе започващия пожар и се спря замаян. Сър Даниъл, сър Оливър, Джоана — всички бяха изчезнали; но кой би могъл да каже дали са били убити пра разгрома, или са успели да се измъкнат невредими от Шорби?

Той дръпна за дрехата един минаващ стрелец.

— Приятелю — каза той, — тук ли беше, когато заемаха къщата?

— Пусни ме — отвърна стрелецът. — Чумата да те тръшне, пусни ме или ще удрям!

— Стой и казвай истината!

Но войникът, разгорещен от пиенето и от битката, удари с една ръка Дик по рамото, а с другата издърпа дрехата си. Младият вожд не можа да овладее гнева си. Той сграбчи стрелеца в силните си ръце и го притисна като дете до бронята си, после го задържа пред себе си и му заповяда да говори, ако му е скъп животът.

— Моля ви се, смилете се! — започна задъхано стрелецът. — Ако знаех, че сте толкова ядосан, нямаше да ви противореча. Тук бях наистина.

— Познаваш ли сър Даниъл? — продължи Дик.

— Много добре го познавам — отвърна войникът.

— В къщи ли си беше той?

— Да, сър — каза стрелецът, — но когато ние влизахме през двора, той избяга през градината.

— Сам ли беше? — извика Дик.

— Може да имаше двадесетина копиеносци с него — каза войникът.

— Копиеносци ли? А жени нямаше ли?

— Наистина не видях — каза стрелецът. — Ала в къщата нямаше никаква жена, ако искате да знаете.