Робърт Стивънсън - Черната стрела

— Чудна стрела — каза момъкът, като разглеждаше стрелата.

— Наистина чудна — извика Бенет. — Черна и с черно перо на края! Злокобна стрела, бога ми! Казват, черният цвят предвещавал погребение. А има като че и нещо писано на нея. Я изтрийте кръвта, да видим какво пише!

— „За Апълярд от Всеотмъщаващия Джон“ — прочете Шелтън. — А какво ли значи това?

— Не ми харесва тая работа — отговори войникът, като поклати глава. — Всеотмъщаващия Джон! Ех, че име у тоя негодяй! А защо ли стоим тук като мишена? Хванете го за нозете, драги мастър Шелтън, а аз ще го хвана за раменете да го внесем в къщата му. Какъв тежък удар за клетия сър Оливър; той ще пребледнее като лист и ще заповтаря молитвите си като вятърна мелница.

Вдигнаха стария стрелец и го внесоха в къщата, гдето той бе живял сам. Оставиха го на пода, за да не изцапат дюшека, след това се постараха да изпънат и оправят доколкото бе възможно ръцете и нозете му.

Домът на Апълярд беше чист и празен. Един креват, покрит със синьо одеяло, скрин, голям сандък, два стола без облегало, една маса в ъгъла до камината, а по стените — лъковете и бронята на стария войник. Хач се огледа с любопитство.

— Ник имаше пари — каза той. — Трябва да е спастрил до шестдесет лири. Добре ще е да ги намеря! Когато губите стар приятел, мастър Ричард, най-добрата утеха е да го наследите. Я вижте тоя сандък. Обзалагам се на каквото щете, че там има шиник злато. Лесно вземаше Апълярд стрелецът, ала мъчно даваше, бог да го прости. Близо осемдесет години походи той по света и все прибираше, а сега лежи бедният дърдорко по гръб и нищо вече не му трябва. Но ако знае, че имането му е в ръцете на добър приятел, все ще му е по-весело на небето.

— Остави, Хач — каза Дик, — имай уважение към незрящите му очи! Нима ще ограбиш мъртвец? Ами че той може да скочи!

Хач се прекръсти няколко пъти, но тъй като си бе възвърнал вече самообладанието, не беше лесно да го отклониш от това, което веднъж е намислил. Той би разбил сандъка, ако вратата не бе скръцнала и на прага не бе застанал почти веднага висок, едър, червендалест черноок мъж на петдесетина години, в стола 12 12 Стола — лента, дълга 2,5 м и широка 8–10 см, която католическите свещеници носят през лявото си рамо. В православната църква се нарича орар и се носи само от дяконите Б.пр. и черно расо.

— Апълярд! — извика още отвън новодошлият, но изведнъж замря. — Бог да ни пази! — извика той. — Каква е тая шега?

— Зле се пошегуваха с Апълярд, отче! — отговори съвсем весело Хач. — Пронизаха го със стрела пред вратата на дома му, а сега трябва да е вече пред вратата на чистилището. Ако хорските приказки са верни, там няма да му трябват нито въглища, нито свещ.

Разстроен и пребледнял, сър Оливър отиде неуверено до единия стол и седна.

— Това е вече божие наказание! Какъв ужасен удар! — простена той и започна да бъбри молитви. Хач свали набожно шлема си и коленичи.

— Слушай, Бенет — каза свещеникът, като се посъвзе, — какво означава това и кой враг го е сторил?

— Ето стрелата, сър Оливър. Вижте, на нея е писано — каза Дик.

— Да — извика свещеникът, — скверно име! Всеотмъщаващия Джон! Истински еретически прякор. А при това и черна, като за прокоба! Не, господа, тази проклета стрела не ми харесва. Но по-важно е да обмислим нещата. Кой може да е? Помисли, Бенет! Кой от многобройните ни зложелатели може така дръзко да ни предизвика? Симнел ли? Много се съмнявам. Уелсингхъмовци? Не, те не са толкова престъпни; освен това се надяват да ни завладеят и управляват, когато времената се променят. Остава Саймън Мелмсбъри. Как мислиш, Бенет?

— А какво ще кажете за Елис Дъкуърт, сър? — отвърна Хач.

— Не, Бенет, никога! Не, не е той — каза свещеникът. — Никое въстание, Бенет, не започва отдолу — всички здравомислещи летописци са съгласни с това. Бунтът върви всякога отгоре надолу; когато Дик, Том и Хари 13 13 Дик, Том и Хари — разпространени английски имена. В преносен смисъл — простият народ. Б.пр. грабнат алебардите, поогледай се да видиш за кой лорд е изгодно това. Сър Даниъл мина сега пак на страната на кралицата и е зле гледан от партията на Йорк. Оттам е дошъл ударът, Бенет, макар и да не зная още с чия помощ. Но оттам изхожда тая пакост.

— С ваше позволение, сър Оливър, не сте прав — каза Бенет. — Главините из тия места са така нажежени, че отдавна надушвах пожар. Надушваше го и клетият грешник Апълярд. А хората, да прощавате, толкова ни мразят, че за да се разбунтуват, не им трябва нито Ланкастър, нито Йорк. Да ви кажа правото, вие, божият служител, и сър Даниъл, който върви все накъдето духа вятърът, мнозина ограбихте, а не малко пребихте и избесихте. Понякога ви потърсваха сметка, но не зная как вие излизахте всякога по-силни от закона и мислехте, че работата се е свършила с това. Прощавайте, сър Оливър, ала ограбеният и битият спотайват гнева си и един ден, когато нечистият го подтикне, той ще грабне лъка си и ще ви забие някоя стрела, дълга цял ярд.