Стендал - Червено и черно

— Ах, Господи, какво хубавко попче! — възкликна готвачката, добра и набожна мома.

Самолюбието на господин дьо Ренал беше засегнато; вместо да поиска да изпита възпитателя, той търсеше трескаво в паметта си поне няколко латински думи; най-после той успя да каже един стих от Хораций. Жулиен не знаеше на латински нищо освен библията. Той отговори, като начумери вежди:

— Светото звание, на което се посвещавам, ми забранява да чета такъв нечестив поет.

Господин дьо Ренал приведе още доста стихове, уж от Хораций. Той обясни на децата си кой е бил Хораций; но децата, прехласнати от възхищение, не слушаха какво им казва той. Те гледаха Жулиен.

Тъй като слугите все още стояха на вратата, Жулиен сметна, че изпитът трябва да продължи.

— Трябва — обърна се той към най-малкото от децата — и господин Станислав-Ксавие да ми посочи един пасаж от светата книга.

Малкият Станислав, силно възгордян, прочете криво-ляво първата дума от един стих и Жулиен повтори цялата страница. Като че нарочно, за да бъде пълно тържеството на господин дьо Ренал, докато Жулиен разказваше наизуст, влязоха господин Валено, притежателят на двата прекрасни нормандски коня, и господин Шарко дьо Можирон, помощник-префект на окръга. Благодарение на тази среща Жулиен получи окончателно титлата „господине“; дори слугите не се осмелиха да му я оспорят.

Вечерта целият Вериер се стече у господин дьо Ренал, за да види чудото. Жулиен отговаряше на всички с мрачно лице, което държеше хората на разстояние. Славата му се разпространи тъй бързо из града, че няколко дена след това господин дьо Ренал, страхувайки се да не му го отнемат, му предложи да подпише договор за две години,

— Не, господине — отговори студено Жулиен, — ако вие искате да ме уволните, аз ще трябва да си отида. Един договор, който ме обвързва, без да носи някакво задължение за вас, не е равен, аз се отказвам от него.

Жулиен съумя да се постави така добре, че преди да мине месец от пристигането му в дома, господин дьо Ренал сам вече го уважаваше. Тъй като кюрето се беше скарало с господата Ренал и Валено, никой не можеше да издаде някогашната страст на Жулиен към Наполеон, а той говореше за него само с ужас.

Децата го боготворяха, той не ги обичаше никак; мисълта му беше другаде. Каквото и да стореха тия хлапета, той не губеше търпение. Студен, справедлив, безстрастен и все пак обичан, защото дохождането му беше кой знае как прогонило досадата от къщата, той бе добър възпитател. Що се отнася до него, той изпитваше само омраза и отвращение към висшето общество, където наистина бе приет, но в долния край на трапезата, с което може би се обясняваше и неговата омраза и отвращение. Понякога на някой тържествен обед той сдържаше с голяма мъка омразата си към всичко, което го окръжаваше. Веднъж на празника на св. Луи, когато господин Валено се бе разприказвал у господин дьо Ренал, Жулиен насмалко не се издаде; той избяга в градината под предлог, че иска да нагледа децата. „Какви славословия на честността! — провикна се той. — Човек би помислил, че това е единствената добродетел на света и все пак каква почит, какво раболепие пред тоя човек, който явно е удвоил и утроил състоянието си, откакто управлява имота на бедните! Обзалагам се, че той печели дори от средствата, предназначени за подхвърлените деца, тези клетници, чиято бедност е още по-неприкосновена от бедността на другите! Ах, чудовища, чудовища! Пък и аз съм също тъй някакво подхвърлено дете, мразят ме баща ми, братята ми, цялото ми семейство.“

Няколко дни преди празника на свети Луи, когато се разхождаше сам и четеше молитвеника си в горичката, наречена Белведере, която се възвишава над Алеята на верността, той беше се помъчил напразно да избегне двамата си братя, които видя да идат отдалеч по една пуста пътека. Хубавите черни дрехи, извънредно благоприличният вид на брат им, искреното презрение, което той хранеше към тях, предизвикаха такава завист у тези груби дърводелци, че те го биха дотогава, докато припадна, и го оставиха целия в кръв. По една случайност в горичката попадна и госпожа дьо Ренал, която се разхождаше с господин Валено и помощник-префекта; тя видя Жулиен прострян на земята и помисли, че е умрял. Нейното вълнение беше толкова силно, че събуди ревността на господин Валено.

Но тревогата на господин Валено бе предивременна. Жулиен намираше госпожа дьо Ренал за много хубава, но я ненавиждаше заради хубостта й; това беше първият подмолен камък, който насмалко не спря възхода му. Той разговаряше с нея колкото се може по-рядко, за да може тя да забрави изблика на чувства, който го бе тласнал първия ден да й целуне ръката.