Стендал - Червено и черно

Присъщата на жените чувствителност у госпожа дьо Ренал стигаше до крайност. Тя си представяше един отвратителен, груб и чорлав човек, натоварен да хока децата й само затова, защото знаел латински, и за тоя варварски език той щеше да бие синовете й.

С живостта и прелестта, които й бяха свойствени, когато не се страхуваше, че я гледат, госпожа дьо Ренал излизаше от стъклената врата на гостната в градината, когато съзря близо до входната врата един селски момък, кажи-речи, още дете, с извънредно бледо и разплакано лице. Той бе облечен в съвсем бяла риза и носеше под мишница много чист елек от къдраво виолетово сукно.

Лицето на този селски юноша беше тъй бяло, очите му тъй смирени, че с малко романтично настроения си ум госпожа дьо Ренал отначало помисли, че някоя предрешена девойка е дошла да моли за нещо господин кмета. Тя почувствува жалост към клетото момче, което, спряло на входната врата, очевидно не смееше да вдигне ръка и да позвъни на звънеца. Госпожа дьо Ренал се приближи, забравила за миг огорчението от мисълта, че ще пристигне възпитателят. Жулиен, обърнат към вратата, не я видя как се приближи до него. Той трепна, когато един благ глас каза до самото му ухо:

— Какво търсите тук, мое дете?

Жулиен се възви живо и поразен от изпълнения със съчувствие поглед на госпожа дьо Ренал, забрави отчасти срамежливостта си. А после, учуден от красотата й, забрави всичко, дори за какво беше дошъл тук. Госпожа дьо Ренал повтори питането си.

— Ида да стана възпитател, госпожо — промълви той най-сетне, засрамен страшно от сълзите си, които бършеше, както можеше.

Госпожа дьо Ренал стоеше втрещена; те бяха съвсем близо един до друг и се гледаха. Жулиен никога не беше срещал толкова хубаво облечено същество, особено пък жена с такава ослепително бяла кожа на лицето да му говори с такъв ласкав глас. Госпожа дьо Ренал гледаше едрите сълзи, повиснали на отначало бледите, а сега поруменели бузи на младия момък. Изведнъж тя прихна да се смее безумно-весело, досущ като младо момиче; тя се смееше на себе си и не можеше да се опомни от щастие. Как, това ли беше възпитателят, когото тя си представяше мръсен и опърпан поп, дошъл да хока и да бие децата й.

— Как, господине — каза му тя най-после, — знаете ли вие латински?

Думата „господине“ зачуди тъй Жулиен, че той за миг се замисли.

— Да, госпожо — каза той плахо.

Госпожа дьо Ренал беше тъй щастлива, че се реши да каже на Жулиен:

— Вие няма да се карате много на клетите деца, нали?

— Да им се карам ли? Аз? — попита учуден Жулиен. — И защо?

— Нали, господине — додаде тя след късо мълчание и в гласа й звучеше от минута на минута по-голямо вълнение, — нали ще бъдете добър към тях, обещавате ми това?

Да чуе как отново го нарича съвсем сериозно „господине“ една толкова добре облечена дама — това надминаваше всички очаквания на Жулиен: при всичките си младежки блянове той знаеше, че никоя знатна дама не ще благоволи да разговаря с него, докато не вадене блестящата офицерска униформа. Госпожа дьо Ренал от своя страна се заблуди напълно от нежния цвят на лицето, от големите черни очи на Жулиен и неговите прекрасни коси, по-къдрави от обикновено, защото той по пътя, за да се разхлади, беше потопил главата си в басейна на градския фонтан. За своя голяма радост тя откри моминска свенливост в тоя злокобен възпитател, от чиято строгост и неприветлив вид тя се беше страхувала толкова за децата си. Контрастът между тоя страх и това, което виждаше, бе цяло събитие за тихата душа на госпожа дьо Ренал. Най-сетне тя се съвзе от изненадата си. Учуди се, като се видя застанала така до къщната врата с този младеж, почти по риза и толкова близо до него.

— Да влезем, господине — каза му тя доста смутено.

Никога през живота такова чисто и приятно чувство не беше вълнувало тъй дълбоко госпожа дьо Ренал; никога такива тревоги и страхове не са се сменяли с такава чудесна действителност. И тъй нейните мили дечица, гледани с такава обич от нея, нямаше да попаднат в ръцете на някой мръсен и свадлив поп. Щом влезе във вестибюла, тя се обърна към Жулиен, който вървеше плахо след нея. Неговата почуда при вида на такава хубава къща му придаде още повече прелест в очите на госпожа дьо Ренал. Тя не можеше да повярва на очите си, на нея все още й се струваше, че възпитателят трябва да носи черни дрехи.