Стендал - Червено и черно

— Необходимо е да поговоря с вас, преди децата да са ви видели.

Той въведе Жулиен в една стая и задържа жена си, която искаше да ги остави сами. Щом се затвори вратата, господин дьо Ренал седна важно.

— Свещеникът ми каза, че сте благонадежден момък, всички тук ще се отнасят към вас с уважение и ако аз остана доволен, по-късно ще ви помогна да си намерите някоя службица. Искам да не се виждате ни с роднини, пи с приятели, техните обноски не подхождат за децата ми. Ето ви тридесет и шест франка за първия месец; но дайте ми дума, че на баща си няма да дадете нито едно су от тези пари.

Господин дьо Ренал се беше ядосал на стареца, който в тази сделка се показа по-хитър от него.

— Сега, господине — по мое нареждане тук всички ще ви наричат „господине“ и вие ще почувствувате каква предимство е да влезе човек в дома на благовъзпитани хора, — сега, господине, не е удобно децата да ви видят по елек. Видяха ли го слугите? — обърна се господин дьо Ренал към жена си.

— Не, друже мой — отвърна тя дълбоко замислена.

— Толкова по-добре. Облечете това — каза той на стеснения момък, като подаде своя редингот. — Хайде сега да идем при господин Дюран, сукнаря.

След час и нещо, когато господин дьо Ренал се върна с новия възпитател, целият облечен в черно, той завари жена си да седи на същото място. Тя се почувствува успокоена, когато видя Жулиен; като го гледаше, тя забравяше страха си. Жулиен не мислеше за нея; въпреки недоверието си към съдбата и хората в душата си тоя миг той приличаше на дете; струваше му се, че са изминали години от минутата, когато, само преди три часа, трепереше ох страх в черквата. Той забеляза ледения израз по лицето на госпожа дьо Ренал, разбра, че тя се сърди, задето беше се осмелил да й целуне ръката. Но гордостта, с която го изпълваше допирането на дрехите, толкова различни от онези, които беше свикнал да носи, го потапяше в такъв възторг, а той тъй силно желаеше да скрие радостта си, че във всичките му движения имаше нещо припряно и лудо. Госпожа дьо Ренал го гледаше с учудени очи.

— Повече сериозност, господине — каза му господин дьо Ренал, — ако искате децата и слугите ми да ви уважават.

— Господине — отговори Жулиен, — новите дрехи ме стесняват; аз съм беден селянин и винаги съм носил само елеци; ще ида, ако позволите, да се затворя в стаята си.

— Как ти се струва новата ни придобивка? — запита господин дьо Ренал жена си.

Тласната от един почти инстинктивен подтик, за който, разбира се, не си даваше сметка, госпожа дьо Ренал скри истината от мъжа си.

— Не съм чак толкова очарована от това селянче, колкото вас; с вашите любезности вие ще го направите нахалник и ще се принудите да го изпъдите още преди да е изтекъл месец.

— И така да е, ще го изпъдим; това ще ми струва стотина франка, но затова пък Вериер ще свикне да вижда децата на господин дьо Ренал с възпитател. Тази цел нямаше да постигнем, ако оставех Жулиен с работническите му дрипи. Като го изпъдя, то се знае, ще задържа черните дрехи, за които купих плат от сукнаря. Ще му оставя само онези, които намерих готови у шивача и с които го облякох.

Жулиен прекара един час в стаята си, но тоя час се стори миг на госпожа дьо Ренал. Децата, на които съобщиха за идването на новия възпитател, обсипваха майка си с въпроси. Най-сетне Жулиен се яви. Той беше друг човек. Жалко е да се каже, че се държеше сериозно; той беше въплътена сериозност. Представиха го на децата и той им говори с такъв тон, че смая и самия господин дьо Ренал.

— Аз съм дошъл, господа — каза им той, като завършваше напътствието си, — да ви уча на латински. Вие знаете какво значи да си кажете урока. Ето светата библия — каза им той, като им посочи един малък том, 32 част от кола, с черна подвързия. — Това тук е историята на нашия Господ Исус Христос, оная част, която наричат Новия завет. Аз често ще ви карам да казвате уроците си, поискайте сега аз да кажа своя.

Най-голямото от децата, Адолф, пое книгата.

— Разтворете я наслуки — продължи Жулиен — и ми кажете първата дума от някой стих. Аз ще казвам наизуст Свещеното писание, ръководство за държането на всички ни в живота, докато ме спрете.

Адолф разтвори книгата, прочете една дума и Жулиен каза наизуст цялата страница с такава лекота, както би говорил френски. Господин дьо Ренал попоглеждаше жена си тържествуващ. Видели учудването на родителите си, децата опулиха очи. До вратата на салона се приближи един слуга. Жулиен продължаваше да говори латински. Слугата отначало остана неподвижен, после изчезна. Скоро на вратата застанаха камериерката на госпожата и готвачката; по това време Адолф беше отворил вече книгата на осем места и Жулиен разказваше наизуст все със същата лекота.