Посред хола стоеше невъобразимо дълъг и много прегърбен човек в черен фрак с поли до петите. Сложил ръце на гърба, той строго мъмреше едно слабо, гъвкаво същество от неопределен пол, изящно разположило се в дълбокото кресло. Съществото имаше дребничко, бледо личице, наполовина скрито от огромни черни очила, грива от черни, несресани коси и мъхнат червен шал.
Когато затворих зад себе си вратата, дългият човек замълча и се обърна към мен. Имаше папийонка и благородни очертания на лицето, украсено с аристократически нос. Секунда той ме разглежда, после сви устните си като кокоша трътка и тръгна срещу мен, протягайки ми тясната си бяла длан.
— Дю Барнстокр — почти пропя той. — На вашите услуги.
— Нима известният дю Барнстокр? — с искрена почтителност се осведомих аз, докато му стисках ръката.
— Същият, господине, същият — каза той. — С кого имам честта?
Аз се представих и тогава изведнъж той ме хвана за ревера.
— Каква прелест! Инспектор! Къде сте намерили това нещо?
Между пръстите му се появи синичка теменужка. И замириса на теменужки. Аз се принудих да му ръкопляскам, макар че не обичам такива работи. Съществото в креслото се прозя с цялата си мъничка уста и метна единия си крак на облегалката.
— От ръкава — заяви то с пресипнал бас. — Хилава работа, чичо.
— От ръкава! — тъжно повтори дю Барнстокр. — Не, Брюн, това беше доста елементарно. Това действително беше, както вие се изразявате, хилава работа.
Той сложи теменужката на отворената си длан, погледна я, вдигна вежди и теменужката изчезна.
— Вие майсторски владеете ските, господин Глебски — продължи дю Барнстокр. — Наблюдавах ви през прозореца и трябва да ви кажа, изпитах истинска наслада.
— Какво говорите! — избоботих аз. — Ами, карах някога…
— Чичо — викна изведнъж съществото от недрата на креслото. — Измайсторете ми по-добре цигарка.
Дю Барнстокр като че ли се сепна.
— Да! — каза той. — Позволете да ви представя, господин Глебски: това е Брюн, единственото чедо на моя скъп покоен брат… Брюн, дете мое!
Детето неохотно се измъкна от креслото и се приближи. Косите му бяха богати, женски, а впрочем може би и не женски, а, така да се каже, юношески. Краката му, стегнати в еластичен клин, бяха слаби, момчешки, а може би съвсем наопаки — стройни девически. Винтягата му беше три ръста по-голяма, отколкото е необходимо. Чедото ми се усмихна радушно с розовата си нежна уста и се осведоми дрезгаво:
— Хубавичко ви обляхме с ледена каша? Там, на пътя…
— Ние? — запитах аз.
— Е, не ние, разбира се. Буцефал. Той ги умее тия… Целите очила му облепих със сняг — съобщи то на чичо си.
— В дадения случай — любезно поясни дю Барнстокр — Буцефал — това е мотоциклетът, безобразна и опасна машина, която…
— Цигарката — напомни детето.
Дю Барнстокр отегчено поклати глава и безпомощно разтвори ръце. Когато ги събра отново, между пръстите му димеше цигара и той я подаде на чедото. Чедото смукна и капризно промърмори:
— Пак с филтър…
— Вие навярно ще поискате да вземете душ след разходката — каза ми дю Барнстокр. — След малко е обедът…
— Да — казах аз. — Разбира се. Моля за извинение. В стаята се измих, преоблякох се, взех цигара и се излегнах на дивана. Овладя ме приятна отпадналост и за няколко минути дори задремах. Разбуди ме нечий писък и зловещ, ридаеш кикот в коридора. Подскочих. В тази минута почукаха на вратата и гласът на Кайса измяука: „На храна, моля!“ Аз отговорих в този смисъл, че да — да, ей сега идвам, и пуснах крака от дивана, търсейки пантофите. „На храна, моля!“ — разнесе се отдалеч, а след това още веднъж: „На храна, моля!“ — а след това отново къс писък и призрачен кикот. На мен дори ми се счу дрънкане на ръждиви вериги.
Сресах се пред огледалото, изпробвах няколко изражения на лицето си, като: разсеяно любезно внимание, мъжествена затвореност на професионалист, простодушна готовност за всякакви познанства и мутра номер „три“. Нито едно изражение не ми се стори подходящо, затова престанах да се мъча, пъхнах в джоба си цигари за чедото и излязох в коридора. Излязох и се вцепених.
Вратата на стаята отсреща беше отворена. В отвора, до самия горен праг, опирайки стъпалата си към едната страна на рамката, а гърба — към другата, висеше млад човек. При всичката си неестественост позата му изглеждаше съвсем непринудена. Той ме гледаше отгоре надолу, хилеше се, показваше дългите си жълти зъби и ми отдаваше чест по военному.
Читать дальше