Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

След началото на войната настъпиха промени: камината долу не се палеше, асансьорът работеше два дена в годината, входът не се заключваше. Но все още имаше портиер, широките стълбища бяха чисти и нямаше надписи по стените. Разбира се, във всеки апартамент сега живееше не по едно семейство на инженер с прислугата, а по седем, десет, дванайсет семейства.

През януари живи във входа останаха (освен хлапето и майка му) още само трима. Останалите или бяха евакуирани още през есента, или умряха (като бабата на хлапето). А може би изчезнаха безследно или тихо лежаха в своите постели зад дебелите, високи заключени врати в мразовитите си стаи.

Живи останаха Амалия Михайловна в отсрещния апартамент, „леличката с шпицовете“ на втория етаж и Фрося на горния етаж. Те останаха живи.

„Леличката с шпицовете“ не играе никаква роля при доказването на Основната теорема. За нея не може да бъде написано нищо освен това, че преди войната имаше четири снежнобели пухкави кученца и момченцето тогава си мислеше, че вицът за дамата с кученцата е измислен именно за нея.

Фрося определено играе някаква роля. Тя казваше с висок, сит глас: „Моля ви, Клавдия Владимировна! Защо… Ама не трябва, за Бога, недейте!“ А мама казваше забързано, неразбираемо, като че гълташе думите и можеха да се чуят само отделни фрази: „… не… не… задължена съм ви… умолявам ви… от сърце ги давам…“ Мама се УНИЖАВАШЕ. Насила тикаше в дебелите пръсти на другата жена някакви пръстени, обеци с цветни камъчета… И после за вечеря имаше допълнително парче хляб. Това се случи два пъти — веднъж през декември и втори път в началото на януари. Очевидно мама бе свършила бижутата и Фрося повече не се появи. Допълнително парче хляб също. Но какво са ДВЕ ПАРЧЕТА хляб? Два дни повече? Нека дори да е един. А можеше да го няма. Кой тогава броеше дните и кой би могъл да каже кой от тях е последният?

Амалия Михайловна бе руска немкиня. През септември, в самото начало на блокадата я арестуваха и я хвърлиха в затвора. А през декември я пуснаха. Нито мама, нито хлапето тогава разбираха, че е станало ЧУДО. Какво си мислеше по този повод самата Амалия Михайловна никой не разбра. „Не, не и не, шкъпа Клафтия Фладимировна! — казваше тя почти тържествено. — И не ме битайте! Ше умира, но и тогава на никоя няма тумица та каже!“

(Всъщност тя разказа на мама някои неща за Големия Дом и неговите обитатели. Как веднъж я завели на поредния разпит в нов, непознат кабинет и й заповядали да седне на стол до вратата. Конвойният излязъл и на нея отначало й се сторило, че е сама. Седяла тихо и се страхувала дори да се озърне, само попоглеждала с периферното си зрение настрани и изведнъж видяла в далечния ъгъл човек. Близо до прозореца с решетката стояла метална каса, а пред нея мъж в цивилно облекло, рошав и с ръце отзад. Стоял с лице към сейфа и ребром към Амалия. Изведнъж се навел, целунал касата и отново замрял. Амалия Михайловна съвсем се вцепенила от ужас. А човекът отново целунал шкафа и отново замръзнал. Това се повторило няколко пъти и Амалия Михайловна почувствала, че няма да издържи, че малко й остава да припадне. Но тогава вратата се отворила и влязъл следователят. Видял сцената и страшно се развикал. „Вие слепи ли сте бе? — крещял той на конвойния. — Къде сте я довели? Не виждате ли?“ Заповядали на жената да стане и я завели в друга стая, а по-нататък всичко било нормално…)

Момчето, разбира се, можеше (теоретично) да помни тези обстоятелства и разговори, но стоейки в антрето между вратите само̀, плачеше и молеше мама по-бързо да се върне. Мама не идваше. Закъсняваше с повече от час. Тогава то повдигна желязното резе, откачи куката с усилие, свали резето и отключи. Направи това, което му бе категорично забранено — отвори вратата и излезе на стълбите. Повече не можеше да чака, беше сигурен, че с мама се е случило нещо ужасно, следователно забраните, както всичко друго, са загубили смисъл. Слизаше по стълбите, хванал се за парапета, плъзгаше се по леда и плачеше високо. С някакво странно чувство, все едно е страничен наблюдател, слушаше рева си и жалните си вопли и мислеше, че това няма да му помогне. Не срещна никого на стълбището, но се надяваше, че навън ще види мама. Толкова ясно си представяше отъпканата пътека между преспите и в далечината, почти на кръстовището, мама, че престана да плаче. Хлапето се спря за няколко минути във вестибюла, където отстрани на входната врата имаше цели купчини сняг и кахлените плочки мъртвешки блестяха на пода. Беше пусто и студено като на улицата. То се замисли, дали да не мине през втория изход под стълбището — мама понякога се връщаше от работа именно оттам, защото пътят бе по-къс, макар и по-гаден заради изпражненията в двора.