Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Чу някакъв грохот… взривове… или изстрели. Или започваше вечерният артилерийски обстрел… или зенитните оръдия стреляха по немския самолет… Погледна към небето. Да, сигурно бяха зенитките. Край аероплана от нищото се появяваха и увисваха кълбета рижав, черен и бял дим. По-рано му беше интересно да ги наблюдава; не и сега. Сега нищо не му беше интересно…

Ето един любопитен от гледна точка на Основната теорема въпрос: какво да правим с бомбардировките, артилерийските обстрели, запалките, осколките и останалите атрибути на войната?

В радиус от километър около блока, в който живееше момчето, бяха паднали (по думите на възрастните) четиринайсет бомби. Никой не броеше снарядите. Както и малките бомбички, въпреки че бензиностанцията от другата страна на улицата се бе запалила именно от такава. През есента те се сипеха на покрива като градушка и дежурните едва успяваха да ги хвърлят долу, където се удряха в тротоара и избухваха, сипейки разноцветни искри и стопявайки себе си, асфалта, земята и бордюра…

Отначало всички много се страхуваха от бомбардировките. Щом се чуеше сигналът за въздушна тревога, тълпи от хора хукваха към скривалищата с бохчи, куфари, денкове, одеяла, възглавници и бяха готови да седят там търпеливо с часове, в очакване да чуят сигнала за край. (Воят на сирените за тревога бе страшен, жаловит, нечовешки, а звуците при отбоя бяха весели, тържествени и победни… Тържествен и победоносен беше гласът на говорителя: „Край на въздушната тревога! Край на въздушната тревога!“ Сякаш това беше последната въздушна тревога в живота му.)

Но още през есента хората престанаха да се крият в скривалищата — бяха далеч; освен това, оказа се, че е не само досадно, но и опасно: тръгнаха слухове за хора, засипани от рухналите блокове, за задушени или удавени от водите на разрушената канализация… По-добре бърза, отколкото мъчителна смърт — решиха всички. Сега по време на тревога те просто излизаха на стълбището и чакаха края сред светлина от сини лампи, които летците горе уж не виждали. Като наближи зимата и това престанаха да правят. Момчето спеше върху един сандък в антрето и понякога се будеше от бомбените удари и тогава чуваше характерното ЗВЪНЯЩО бучене на германските самолети, воя на поредната бомба, глухия й взрив и усещаше как блокът бавно се поклаща напред-назад. Заспиваше пак, без да дочака отбоя.

Очевидно в рамките на Основната теорема, строго погледнато, следваше да се разглежда само един случай — Случаят с Осколката.

Веднъж той и мама се връщаха от работата й вкъщи и вървяха по същото празно място, по което хлапето се тътреше сега. Германците провеждаха артилерийски обстрел, но това нито вълнуваше, нито безпокоеше двамата, защото те бяха заедно, отиваха у дома и в чантата си мама носеше нещо вкусно — бурканче с варена леща.

Чуха далечен разрив някъде отляво, но не му обърнаха внимание, направиха още няколко крачки, когато внезапно се разнесе нов, непознат звук — странен, железен, нарастващ шум. Той мигновено ги настигна и се разнесе силен удар, от който улицата под краката им се люшна и нещо голямо, черно, стремглаво изникна отляво като гигантска страшна жаба, с два скока пресече пътя на половин метър пред тях, гмурна се в преспата отдясно и съскайки злобно, изчезна в снега. Те се спряха. Мама като че се вкамени, а момчето, съобразявайки веднага, се втурна към пряспата и извади шрапнела. Парчето беше огромно, черно-синьо-жълто, бодливо, тежко и още горещо. Беше ценна вещ! Но мама го взе от ръцете му и го захвърли с омраза. На мама никак не се харесваше появилата се още през есента страст на момчетата (тогава всички още бяха живи и не прекалено гладни) да събират и колекционират различни парчета от снаряди. Той се скара с мама заради този…

Но какво щеше да стане, ако бяха направили още една крачка? Само една-единствена крачка! Разбира се, парчето нямаше да ги убие веднага, но щеше да счупи краката и на двамата… Това също означаваше смърт, само че мъчителна.

Момчето влезе в стаята, където обикновено работеше мама, но нея я нямаше там — на нейното място седеше непозната бабичка, загърната в безброй шалове. Момчето я попита нещо, но само не чу гласа си. Старицата го погледна с дълбоките си очи и каза: „Няма я. Отдавна си тръгна…“

Момчето знаеше това, очакваше го от самото начало, но сякаш беше получило амнезия. Не помнеше нищо до мига, когато се оказа на булевард „Финландия“ и разбра, че е решил да се прибере през дворовете. Изглежда, в него продължаваше да живее някаква надежда. Тлееше. Караше го да тътри нозе. Да решава нещо… Може би тази надежда бе самият живот? Слънцето още не се бе скрило зад блока, но дългите сенки лежаха на белия сняг и от това сякаш ставаше по-студено. Той мина през дворовете, без да срещне човек. Снегът бе осеян със следи от пикане, замръзнали изпражнения и бе трудно да избере къде да стъпва. Той не избираше — беше му все едно. Изведнъж си спомни за жената с жълтото лице и червения вързоп до нея — връщайки се ги бе видял пак, само че вързопът вече не мърдаше. Такава щеше да бъде и неговата съдба… неговото близко бъдеще.