Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

То не знае, че само на някакви си пет-седем километра от него в топла, неописуемо чиста, голяма, красива стая, където ярко светят многобройни електрически лампи, а покритият с лак под блести, нисък, доста пълен чернокос мъж с черни мустаци развива ръкава на китела си и с пренебрежителна усмивка слуша какво му говори невисокият, кльощав и побелял доктор:

— Няма да се оплаквам от вас, Андрей Александрович 9 9 Авторът има предвид Жданов (1896–1948) — съветски политик, ръководил отбраната на Ленинград по време на Втората световна война. , — казва той с неудоволствие по-скоро показно и дори театрално. — Честна дума ще докладвам в ЦК.

— Хайде сега ЦК! — небрежно отговаря дебелият.

— А какво ми остава, след като вие решително пренебрегвате препоръките ми! Колко пъти имах честта да ви кажа, че всеки излишен килограм натоварва сърцето ви…

— Искаш да гладувам ли?

— Не. Нали имаме спортна зала… Всеки ден поне по трийсет минути тенис…

— Да не би да нямам друга работа, та ще играя тенис… — мърмори тлъстият. Той вече не слуша събеседника си, а прелиства документи върху бюрото си и двойната му брадичка потрепва при всяко негово движение.

— Както искате, Андрей Александрович, но съм принуден да уведомя ЦК за вашето здраве…

Момчето нищо не знае за това и не би могло да знае. (Пък и не само то.) Много бавно дояжда варената соя. Струва му се, че нищо по-вкусно от нея не е опитвал. Мама е край него — оранжевият пламък се отразява в очите й… Той е щастлив. Той е Най-Щастливото Момче в Европа. А може би и в света. Щастливо момче.“

Завършвайки историята за момчето от обсадения град, той изведнъж се почувства в безизходица. Заобикаляха го невидими стени, невидима — като във фантастичен роман — бариера не му даваше да продължи. Почувства изтощение, дистрофия, авитаминоза. И не защото се изчерпаха спомените му — те продължаваха да изплуват от небитието и бяха многобройни. Но вече не го стимулираха.

Съществуваха отделно от замисъла и бяха готови безропотно и покорно да изчезнат в небитието, от което току-що бяха изплували неканени.

Някои имаха дори определено отношение към Основната теорема.

Например след избухването на петстотинкилограмовата бомба, след плътния, оглушаващ, болезнен удар в ушите, в мозъка, в душата, в настъпилата неестествена тишина, едновременно страшно и прекрасно изпопадаха стъклата на всичките двеста прозореца на ВМА — блестящ водопад от стъкла, лавина от стъкла, стъклопад — само за миг седеметажната красива сграда се превърна в инвалид, обречен на разруха и смърт.

Как се оценяваха парчетата от бомби и снаряди? Преди всичко по дължината. Колкото по-дълги, толкова по-ценни. След това по тежестта. Тежкото, закръглено като паве парче, се оценяваше по-високо от дългото тънко. След това идваха отличителните черти. Високо се ценяха многоцветните, преливащите като кристали на калиев перманганат. Парчета с остатъци от бронзови обръчи, с цифри, с букви, с някакви чертички и знаци…

Но най-високо се оценяваха съхранилите се стабилизатори на запалителните бомби или неизгорелите запалителни бомби… Момчето намери една такава в края на септември на двора — лежеше до боклука. Бе стройна, сребриста, елегантна, прекрасна, неописуемо ценна… Впрочем това нямаше никакво отношение към Основната теорема.

… Как ловяха котките, за да ги изядат. Как ги ядяха. Отначало се гнусяха и изяждаха само бялото месо, след като беше опечено, а останалото хвърляха. Възрастните казваха, че приличало на заешкото, но било по-меко и по-фино… Към края на есента вече изяждаха всичко, като оставяха само кожата и ноктите, а месото вече само варяха. Само.

… Как претърсваха всяко кътче на апартамента с надеждата, че е останало нещо годно за ядене от мирното време. (Сухи, прашни парченца хляб под дивана. Момчето ги беше хвърляло там доста време тайно от мама, защото не искаше да ги дояжда. Живееха бедно и в семейството съществуваше закон: дояждай онова, което си започнал.)

… Колко страшно крещеше някакъв човек навън през една тъмна януарска нощ: „Помогнете за Бога! Помогнете за Бога…“ Викаше, стенеше, съскаше — момчето заспа, слушайки тези звуци. А в голямата стая, където избитите през есента стъкла не бяха заковани с шперплат, на дивана лежеше зашитият в чаршафи труп на баба му, умряла преди две денонощия… Щеше да лежи там още дванайсет дни.

Можеше да се напише за всичко това. Но можеше и да НЕ се напише. Важното беше, че той нямаше желание да пише за него. Нещо беше свършило.