Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

… Не. И да не говорим повече за това.

… Виконте, искам само да разбера… да…

… Не е необходимо, каза Виконта ядосано. Не трябва. Има неща, които е по-добре да знаеш, отколкото да разбираш. „Спомням си слънцето и искам да забравя, че тайната е грозна.“ Тайната е грозна, мой Стак. Винаги е грозна.

Дойде на себе си и веднага се опита да седне, но Иван го натисна леко по рамото:

— Стойте. Не бързайте… Ще ви се завие свят… — Иван говореше много тихо и непрекъснато се озърташе със странни движения на диво животно, очакващо нападение.

Не се възпротиви. Чувстваше се зле. Не му се ставаше, искаше му се да се обърне на една страна, да затвори очи и да поспи. Шестстотин минути. Не се чувстваше болен, а безкрайно уморен, все едно беше пренасял пълни щайги. Беше му неудобно да лежи. Беше му трудно да диша. Беше му горещо. Лицето, особено челото и устата бяха изсъхнали и кожата му се беше опънала.

Вдигна ръка и се опипа.

Под носа му имаше кълчища. Косата. Непознато мръсно и мазно кълбо кълчища. И замириса на кълчища.

— По дяволите… — произнесе той и се опита да откъсне това кълбо… Гадост. Но кълчищата не се откъснаха.

Иван престанада се озърта и се вторачи в него. В блесналите му очи се мярна насмешка.

— Ама че вид имате — произнесе той с напрегната усмивка. — Ако не ви познавах…

— Какво?

— Не зная. Според мен този ваш генерал съвсем се побърка от страх. Сложи ви морфин в системата. Отначало не забелязах, но после видях…

— Защо? Защо, по дяволите?

Все пак седна и се огледа, въпреки че веднага му прилоша. Беше в огромна сумрачна стая с нисък таван и разсеяна светлина от неизвестен източник. Край отсрещната стена бяха наредени високи колички. Върху една от тях лежеше неподвижно тяло с остра вирната брадичка, а от одеялото се подаваха голи ходила…

Отново се опита да отлепи фалшивите си мустаци и отново не успя. Всичко това вече не приличаше нито на сън, нито на бълнуване. Приличаше на театър на абсурда — винаги бе искал да напише такава пиеса. Сега ще се отвори вратата и ще влезе средновековен рицар, обут с валенки и галоши… Всичко беше до такава степен нелепо, че дори страхът му изчезна. „Не е страшно, защото е абсурдно“… Впрочем страх имаше, но все още се пробуждаше.

— Колко е часът?

— Пет и четирийсет и две.

— Кронид трябва всеки момент да пристигне.

— Не всеки момент, а след около час. И изобщо не се надявам на него. Ще му направят засада и няма да го пуснат. Ако се съпротивлява ще го унищожат…

Двамата разговаряха бързо и делово, разбираха се с половин дума и той внезапно си помисли, че вече са определили положението си. Без да имат информация. Без да разбират нещо. Инстинктивно. Като преследвани животни. Беше ясно, че работата върви на зле. Трябваше веднага да се махнат оттук, и то със сила — нямаше да ги пуснат доброволно. Нямаше как да разчитат на Кронид…

— Какво става с Майкъл?

— Не зная. Не успях да проникна там. Навсякъде има патрули, като във военна база. Трябва да изчезваме, Стас Зиновиевич. Как сте?

— Задоволително — отвърна той, защото усещаше болка в слепоочията… и в дясното ухо… сърцето му биеше лудо и му се повръщаше… После се опита да стане. Количката бе висока и краката му не достигаха пода. Беше обут в дълги мръсновиолетови гащи. Цепката им бе без копчета. Беше облечен в сива, но чиста риза с връзки при яката. На таблата на количката висеше мръсновиолетовото горнище от пижама.

— По дяволите. Къде ще вървя в този вид? Къде са ми дрехите, не знаеш ли?

Иван отговори бавно, сякаш подбираше думите си:

— Зная къде са. Но няма да мога да се промъкна. Търсят ме там. По-добре да не им се мяркам.

— Направил ли си нещо?

— Да. Търсят ме. Хайде да тръгваме, Стас Зиновиевич. Полека. Натам, където не ме търсят.

Гледаше Иван и се бореше с желанието да го разпита веднага. Беше облечен в маскировъчни дрехи с цвят на есенни листа. С червена барета на десантник. Лявата му буза бе наранена и дълбока драскотина на лявата му длан кървеше…

Изведнъж забеляза пантофи на краката си. Черни. Оказва се, че е лежал с тях. Абсурдът нарастваше. Трупаха се абсурд след абсурд. Опитваше да си обясни ситуацията и какво да прави по-нататък по различни начини. Но никой от тях не ставаше. Всеки беше опасно губене на време. Този побъркан генерал явно се канеше да играе ва банк. Нямаше намерение да разбира и беше късно за пазарлък. Иван ще го гръмнат с автомат, а мен ще ме наблъскат с химикали. Трябва да изчезвам оттук, чак след това да диктувам условия и да задавам въпроси. Бедата беше в това, че и генералът добре разбираше ситуацията.