Борис Стругацки - Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Пред вратата той се спря и погледна през рамо. Нещо го накара да го направи. Предчувствие? Необходимостта да се сбогува с поглед? Или просто неясната надежда, че Виконта е отворил очи, че гледа сърдито и е готов да стане и да каже ядосано: „Ето пак! За какъв дявол? Къде ми е панталонът?!“ Но Виконта продължаваше да НЕ Е ТУК. Плещестият, леко наклонен встрани силует го закриваше, но лицето му се виждаше — изпосталялото старо лице на мирно спящ старец — човек, на когото всичко вече му е дошло до гуша.

… Искам вкъщи, помисли си той поддавайки се за секунда на внезапно обзелата го паника. Тук всичко е решено вече… не съм нужен… трябва да бягам… Защо да се намесвам във всичко това? „О, двойнико мой! Образе мой печален! — ревеше нечовешки глас в мозъка му. — Защо възкръсваш отново?“

Краката сами го носеха след бързо крачещия генерал. Иван се движеше безшумно до него. Очите му бяха станали като на паяк — малки и блестящи. Нечовешкият глас ревеше все по-страшно и по-страшно… А към тях се присъединяваха и прииждаха появяващи се от нищото мълчаливи мъже и жени, делови и много решителни — в сини и бели престилки, в маскировъчни облекла или със сака и вратовръзки. Бяха вече осем, когато генерал Малнич хлътна в появилата се внезапно широка врата. Посрещна ги буря от звуци, топъл, спарен въздух и странно замириса на варен лук. Той се озова под самия таван на помещението, в полумрак, долу видя ТЯХ.

Бяха много. Отначало му се сториха стотици, но всъщност бяха двайсет-трийсет. Облечени бяха в захабени болнични пижами. Повечето ходеха в кръг. С ръце на гърба като затворници… или хванати за ръце, като в детска градина. Бяха много бледи, почти синкави или сиви като мишки. Болни. Болни хора. Без въздух, без слънце. Без живот.

Всичките бяха идиоти. Сънени, тъпи, с вдървени лица.

Бяха съвсем близо. Той ги разпознаваше. Не веднага. Не всички. Но всеки път с ужас и отвращение, мъчително потискайки нарастващото гадене. Разпознава: Виконта… себе си… днешния премиер… днешния шеф на КГБ… отново себе си… пак Виконта…

Той беше в три екземпляра, всичките различни — един възрастен, на около шейсет години, другите съвсем млади.

Той беше единствен тук. И имаше двама президенти, които позна трудно и не веднага — бяха по-млади от днес действащия с около двайсет години — помнеше снимките в досието му… Тук беше и съпругата му. Породиста холандска крава с огромно виме… И най-главният руски фашист с превръзка на лявото око… и най-главният кабадино-балкарец… (Веднага си спомни, че преди половин година на този фашист му бяха счупили главата на митинг, но лекарите му СПАСИХА ОКОТО!)

… После видя Динара. И забрави всичко.

… Танц на вдървени, неподвижни, болни тела. Шум. Стогласни стонове, викове, вой — жални, отчаяни, страстни, страшни. Как плачеха те, как тъгуваха! Безшумен, грозен, дървен танц на манекени… и нежно сплетени ръце, тела, лица… Те бяха хора. Хора бяха. Хора… Защо ги създадохте, върколаци? Върколаци безмилостни със змийско гнездо. Змийско гнездо са свили под носа ми?

Загледа се в Динара. Тя беше тиха, тъжна, синкава. Приличаше на католическа статуя. Тромав, огромен, млад Стас държеше ръката й. Беше глупав, не можеше да се смее, а виеше… Тя като че го слушаше.

— Господин Красногоров! — страшно извика генералът, хващайки го с две ръце. — Не бива! Там не бива, ще се пребиете!

— Змийско гнездо? — каза му той. Вече не се владееше, пропадаше в нищото и почти нищо не виждаше. Безумният хоровод на сините хора изчезна, остана кремавият таван над главата му, отблясъци на светлина в края на съзнанието и ридаещият шум.

После:

— Никакви инжекции! — каза заплашително Иван, със скърцащ глас на наемен убиец. — Ще ти откъсна ръцете!

Сега ще го убие, помисли си със странно удовлетворение Господаря и припадна.

… Намираше се в просторна, светла стая, в която навсякъде бе простряно пране — чаршафи, кърпи, долни гащи и ризи. Миришеше на влажно и свежо, Виконта пушеше, но се усещаше миризма на тютюн.

… Сън, каза му Станислав, но Виконта намръщено поклати глава и го поправи: припадък. Не се заблуждавай — това е припадък.

… Гледай, каза му Станислав. Гледай — това е Сенка! Семьон Мирлин седеше с гръб към тях и играеше на карти с някого, който не се виждаше и чиято ръка току изскачаше иззад чаршафите. А Семьон блъскаше картите, прибираше ръцете и тихо си тананикаше някаква незначителна песничка, която в негово изпълнение придобиваше значителен смисъл — като на песен от Съпротивата. Пол Робсън. „Мисисипи“. „Джо Хил“… После Станислав позна партньора на Семьон — това беше Сашка Калитин. Те всичките бяха отново в колхоза на името на Тойво Антикайнен, но нямаше никакви момичета — само Лариска внезапно мина покрай тях, строга и непристъпна. Стана му тъжно и неловко.