Теодор Стърджън - Призрачен шанс

Взех вестника и отидох при Хенри Гейд. Той обмисля нещата по-добре от мен.

Той захвърли вестника настрана.

— Четох го — каза, — очаквах отговора.

— Е, и какво мислиш?

— Мисля, че е добър пример да не кажеш нищо, с изключение на точното й попадение, че той ще ви притеснява, докато продължава да намира това момиче за привлекателно. Ум не ми го побира! — избухна, втренчен в мен. — След всичките тези години, нашият добър стар Гас е отново влюбен!

— Може би, точно затова и боли повече — казах, когато той престана да ми се хили като маймуна и сложи ръка на рамото ми.

— Предполагам, че е така. Понякога трябва да постигаш истината, стари приятелю.

Вкъщи ме чакаше писмо от Йола.

„Най-скъпи ми Гас,

Това е много неприятно за мен, но трябва да го направя. Предполагам с какво се сблъскваш храбро напоследък, защото той говори снощи с мен и ми каза какво ти е причинил.

Поради това, Гас, не ми пиши, не ми се обаждай по телефона и най-вече — никога, никога повече не се срещай с мен. Това е единственият изход за нас — болезнен и жесток, но е единственото разрешение.

Но, мили мой, не се опитвай да ме търсиш. Купих си един малък револвер и ако не ме послушаш, ще се самоубия. Не говоря празни приказки, Гас. Не ме е страх да го направя. Понесла съм достатъчно болки.

Любими, мили мой, сърцето ми плаче за теб с кървави сълзи!“

Прочетох го още веднъж и после опитах отново, защото някак си не виждах добре. После се хвърлих към телефона, но се сетих за револвера и се отдръпнах. Тя ще го направи, познавах я.

После излязох навън.

Хенри ме намери, след три или четири седмици. Не знаех точно, защото не давах пет пари за времето. Седях на една пейка с още неколцина господа.

— Махай се. Ти си Хенри. Помня те. Махай се оттук, Хенри.

— Гас! Я се вземи в ръце! Ти си пиян! Хайде вкъщи с мен!

Един от другите господа падна толкова ниско, че поиска от Хенри пари, за да му помогне да ме закара у тях. След като се озовах там, заспах непробуден сън.

Хенри ме събуди. Миеше лицето ми с гъба, напоена с топла вода.

— Отслабнал си дванайсетина кила; а може и да са повече — мърмореше той. — Пъпчасал си от мръсотия… десетдневна брада…

— Ти си наясно какво е ставало с мен — казах, сякаш това бе достатъчно, за да обясни и извини всичко.

— Така е, зная какво стана с теб — изрева. — Изгубил си кобилката си с нежната грива. Но опъна ли се, опита ли се да си я върнеш? Ами! Лежиш си проснат на земята и се оставяш да те ритат като никаквец!

— Но тя не би…

— Знам, знам. Тя не иска да те види. Но това няма нищо общо с въпроса. Тя те нарани и ти си свършен. Гледаш да избягаш, да се спасиш в мърсотии и гаден алкохол. Не осъзнаваш ли, че така изгаряш всичко чисто в себе си, оставяш само разваленото и в него наместваш нанесената ти рана.

Обърнах се с лице към стената, но това не спря гласа му.

— Стани, измий се и хапни здравата! Действай като човек, докато заприличаш малко на себе си.

— Няма — отвърнах мрачно.

Изведнъж той се се оказа до леглото ми, коленичи и ме сграбчи за рамото.

— Стига си бръщолевил — каза внимателно. — Гас, ти вече не си дете.

Отпусна се назад и седна. Трепереше и дишаше тежко. С рязко движение ме обърна по гръб и започна да ме налага по лицето с дясната си ръка — пляс от едната страна, пляс от другата, пак, пак и пак.

И тогава нещо в мен прещрака, измъкнах се заднишком от леглото, завъртях се и му отцепих една. Той приклекна, избягна моя удар и ми заби един ляв в слепоочието. Аз бях голям и изстискан, а той бе малък и жизнен. Голямо шоу беше. На финала той бе проснат върху килима.

— Благодаря ти, Гас — с болезнена усмивка.

— Защо ме разяри? Защо ме накара да те ударя?

— Приложна психология — опитваше се да стане, но още бе гроги. Помогнах му. Усетих подпухналия си нос.

— Пък аз си мислех, че психологията е умствен труд!

— Слушай, приятелю. Ние с теб заедно ще възстановим предишния Гас. Нанесена ти е дълбока и болезнена рана, нали така? Какво толкова намираш в това белоглаво момиче?

— Тя е… тя е… просто не мога без нея.

— Станал си на парцал. Мисля, че си придобил отвратителен вкус — Хенри ме гледаше с присвити очи и се поклащаше. Той разбираше, че стъпва върху твърде тънък лед, но бе решен да отиде докрай. — Какво намираш в тази нещастница с анемичен вид? Има такива хубави, здрави и розови момичета, във вените на които тече кръв. Пфу! А ти харесваш нея — с бялата й коса, с бялата й кожа, с двете големи черни дупки, вместо очи. Че тя прилича на призрак! Не струва…