С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Уинстън. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност. Сега почти всички деца бяха ужасни. Най-лошото обаче беше, че с помощта на организация като Разузнавачите систематично ги превръщаха в неуправляеми зверчета, но това ни най-малко не ги подтикваше да се бунтуват срещу дисциплината на партията. Напротив, те боготворяха партията и всичко, свързано с нея. Песните, парадите, знамената, излетите, ученията с пушки играчки, скандирането на лозунги, обожествяването на Големия брат — за тях всичко това бе славна игра. Цялата им свирепост се насочваше навън, срещу враговете на държавата, срещу чужденците, предателите, вредителите, мислопрестъпниците. Беше почти в реда на нещата хора над трийсет години да се страхуват от собствените си деца. И с пълно основание, защото не минаваше седмица, без „Таймс“ да публикува съобщение как някакъв малък подслушвач доносник — обичайният израз бе „дете герой“ подочул компрометиращо изказване и предал родителите си на Полицията на мисълта.
Болката от прашката бе минала, Уинстън взе вяло писалката, като се чудеше дали ще намери какво друго да напише в дневника си. Изведнъж отново се замисли за О’Брайън.
Преди години — преди колко ли?, навярно седем — беше сънувал, че минава през тъмна като гроб стая. И както си вървеше, някой, седнал отстрани, му каза: „Ще се срещнем там, където няма тъмнина!“ Беше подхвърлено съвсем тихо, почти между другото — не заповед, а просто изречение. Той беше продължил да върви, без да спира. Любопитното бе, че тогава в съня думите не му направиха силно впечатление. Едва по-късно и постепенно започнаха да придобиват смисъл. Сега не можеше да си спомни кога бе видял О’Брайън за пръв път — преди или след този сън, не можеше да си спомни и кога беше познал, че гласът е на О’Брайън. Във всеки случай, беше го познал. О’Брайън му беше проговорил в тъмнината.
Уинстън така и не знаеше със сигурност — дори след разменения тази сутрин поглед все още не знаеше — дали О’Брайън е приятел или враг. Но това нямаше голямо значение. Свързваше ги разбирателството, по-важно от обич или пристрастие. „Ще се срещнем там, където няма тъмнина“ — беше казал О’Брайън. Уинстън не знаеше какво означава това, знаеше само, че по някакъв начин ще се сбъдне.
Гласът на телекрана замлъкна. Тръбен зов, чист и звучен, разцепи застоялия въздух. Гласът продължи със скрибуцане:
— Внимание! Моля за вашето внимание! Току-що пристигна извънредно съобщение от Малабарския фронт. Нашите войски в Южна Индия са спечелили славна победа. Упълномощен съм да заявя, че акцията, която ви известяваме, може значително да ускори края на войната. Ето извънредното съобщение…
Лоши новини, помисли си Уинстън. И наистина, след кърваво описание на унищожението на една евразийска армия, със смайващ брой убити и пленени, дойде съобщението, че от следващата седмица дажбата шоколад ще бъде намалена от трийсет на двайсет грама.
Уинстън отново се уригна. Въздействието на джина се изпаряваше и го оставяше потиснат. От телекрана — дали за да ознаменува победата, или за да удави мисълта за загубения шоколад — гръмна „За теб, Океания“. Трябваше да се изправи и да застане мирно. На сегашното си място обаче той беше невидим.
„За теб, Океания“ бе последвана от по-лека музика. Уинстън отиде до прозореца с гръб към телекрана. Денят бе още студен и ясен. Някъде далеч избухна снаряд с глух, отекващ тътен. Напоследък в Лондон падаха около двайсет или трийсет снаряда седмично.
Долу на улицата вятърът развяваше скъсания плакат и думата АНГСОЦ ту се появяваше, ту се скриваше. Ангсоц. Свещените принципи на ангсоц. Новговор, двумисъл, променливост на миналото. Струваше му се, че скита из дебри по морското дъно, изгубен в един чудовищен свят, където той самият е чудовище. Беше сам, миналото беше мъртво, а бъдещето — немислимо. Каква гаранция имаше той, че дори едно-единствено човешко същество, живеещо сега, е на негова страна? И можеше ли да узнае дали властта на партията ще продължи вечно? Вместо отговор пред погледа му се откроиха трите лозунга върху бялата фасада на Министерството на истината:
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
От джоба си извади монета от двайсет и пет цента. И на нея с дребни, четливи букви бяха изписани същите лозунги, а от другата страна бе изсечена главата на Големия брат. Очите му преследваха дори от монетата. От монети, от марки, от корици на книги, от знамена, от плакати, от опаковки на цигарени кутии — отвсякъде. Очите неизменно те следят, а гласът те обгръща. Заспал или буден, на работа или на масата, у дома или навън, в банята или в леглото — не можеш да се измъкнеш. Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.
Читать дальше