Джордж Оруел: 1984

Уинстън се понадигна и седна по-изправен. Уригна се. Джинът бушуваше в стомаха му. Отново втренчи поглед в страницата. Откри, че докато безпомощно бе размишлявал, бе продължил да пише сякаш автоматично. И почеркът му не бе нечетлив и изкривен както преди. Плъзгайки се похотливо по гладката хартия, писалката му беше изписала с равни, едри, печатни букви:

ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ

ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ

ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ

ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ

ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ

и така нататък, чак до средата на страницата.

Разбира се, прониза го страх. И то безсмислен, защото изписването точно на тези думи не бе по-опасно от самото водене на дневника; но за миг се изкуши да откъсне страниците и изобщо да зареже начинанието си.

Не го направи, защото знаеше, че е безполезно. Нямаше никакво значение дали беше написал ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ или не. Нямаше никакво значение дали щеше да продължи дневника си или не. Така или иначе, Полицията на мисълта щеше да го хване. Той беше извършил — и пак щеше да извърши, дори ред да не беше написал — върховното престъпление, което включваше всички останали. Наричаха го престъпмисъл. Престъпмисъл не може вечно да се крие. Можеш да се изплъзваш известно време, дори години, но рано или късно непременно ще те пипнат.

Това ставаше винаги през нощта. Арестуваха неизменно през нощта. Внезапното пробуждане от сън, грубата ръка, разтърсваща рамото ти, кръгът жестоки лица около леглото. В повечето случаи нямаше съд, нямаше съобщение за арест. Хората просто изчезваха, винаги през нощта. Името се заличаваше от всички списъци, изтриваше се всеки спомен, че нещо някога е направено, отричаше се цялото съществуване и после се забравяше. Така унищожаваха, заличаваха, а след това обикновено се казваше: „изпарили са го“.

За момент той изпадна в някаква истерия. Започна да драска трескаво и неразбираемо:

ще ме застрелят пука ми ще ме застрелят в тила пука ми долу големия брат те винаги стрелят в тила пука ми долу големия брат…

Облегна се на стола, леко засрамен от себе си, остави писалката. В следващия миг подскочи. Някой чукаше на вратата.

Вече! Затаи се като мишка с напразната надежда, че който и да е, ще си отиде след първото почукване. Но не, продължаваха да чукат. Най-лошото беше да отлага. Сърцето му биеше като барабан, но лицето му по стар навик вероятно беше безизразно. Той стана и бавно се запъти към вратата.

В момента, когато хващаше дръжката на вратата, Уинстън забеляза, че е оставил дневника си отворен на масата. Целият беше изписан с ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ и буквите бяха толкова едри, че почти се разчитаха от другия край на стаята. Беше извършил невъобразима глупост. Осъзна, че даже в паниката си се бе постарал да не размаже незасъхналото мастило по меката хартия, като затвори дневника.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата. И веднага го обля топла вълна на облекчение. Отвън стоеше невзрачна, смазана женица с рядка коса и сбръчкано лице.

— О, другарю — захвана тя с досадно хленчещ глас. — Стори ми се, че ви чух да се прибирате. Ще можете ли да прескочите у нас да видите кухненската мивка? Пак се е запушила и…

Беше мисис Парсънс, жената на съседа от същия етаж. (Партията не одобряваше думи като „мисис“ — към всички трябваше да се обръщаш с „другарю“, — но към някои жени човек я употребяваше инстинктивно.) Беше около трийсетгодишна, но изглеждаше много по-възрастна. Бръчките по лицето й сякаш бяха посипани с прах. Уинстън я последва в коридора. Почти всеки ден му досаждаха за подобни самодейни ремонти: Жилищният дом „Победа“ беше стар, строен някъде към 1930 година, и се рушеше. Мазилката постоянно се лющеше от тавани и стени, при големи студове тръбите се пукаха, покривът течеше, когато валеше сняг, парното работеше на половин мощност, ако изобщо не го изключваха за икономия. Ремонтите, с които не можеш да се справиш сам, трябваше да бъдат одобрени От някакви незнайни комисии, а те забавяха с две години дори слагането на стъкло на прозорец:

— Естествено, ако Том си беше у дома… — неуверено промълви мисис Парсънс.

Апартаментът на семейство Парсънс беше по-голям от този на Уинстън, но и той бе по своему мизерен. Всичко изглеждаше очукано и изпомачкано, сякаш някакъв огромен звяр току-що бе вилнял из него. Навсякъде по пода се виждаха разхвърляни спортни принадлежности — стикове за хокей, боксьорски ръкавици, спукана футболна топка, обърнати наопаки, подгизвали от пот гащета, а по масата се валяха мръсни чинии и оръфани ученически тетрадки. По стените висяха червени знамена на Младежкия съюз и на Разузнавачите, плакат на Големия брат в естествен ръст. И тук, както и в целия жилищен дом, се носеше мирисът на варено зеле, но пропит с по-острата воня на пот — от първото вдишване се разбираше, неизвестно как, че това беше потта на човек, който в момента отсъства. В съседната стая някой се опитваше да приглася с помощта на гребен и тоалетна хартия на военната музика, която все още се носеше от телекрана.