Джордж Оруел - 1984

Слънцето се беше преместило и безчетните прозорци на Министерството на истината, които вече не бяха осветени, изглеждаха мрачни като бойници на крепост. Сърцето му спря да бие от страх пред силуета на огромната пирамида. Беше прекалено здрава, не можеше да бъде щурмувана. Хиляда снаряда не биха успели да я разбият. Зачуди се отново за кого води дневника. За бъдещето, за миналото — за някаква въображаема епоха. Ала него го очакваше не смърт, а унищожение. Дневникът ще бъде превърнат в пепел, а самият той — в пара. Само Полицията на мисълта ще прочете какво е написал, преди да го изличи от живота и от паметта. Как можеш да се обръщаш към бъдещето, когато от теб няма да остане нито следа, нито дори анонимна дума, надраскана върху къс хартия?

Телекранът отброи четиринайсет часа. След десет минути трябваше да тръгва. До четиринайсет и трийсет трябваше да се върне на работа.

Странно, но удрянето на часа като че ли му вдъхна нови сили. Той бе самотен призрак, изричащ истина, която никой нямаше да чуе. Но докато продължаваше да я изрича, по някакъв необясним начин приемствеността не се прекъсваше. Паметта на човечеството се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си. Върна се при масата, натопи писалката в мастилото и написа:

На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в самота — на времето, когато истината ще съществува и направеното няма да може да бъде преправено:

От епохата на монотонното еднообразие, от епохата на отчуждението, от епохата на Големия брат, от епохата на двумисълта — привет!

Вече съм покойник, помисли си той. Струваше му се, че беше направил решителната крачка едва сега, когато вече съумяваше да изрази мислите си. Последствията от всяко действие са включени в самото действие. Написа:

Престъпмисълта не предполага смърт; престъпмисълта Е смърт.

След като вече бе осъзнал, че е покойник, за него изведнъж стана важно да живее колкото може по-дълго. Двата пръста на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. Точно такава дреболия можеше да го издаде. Някой въвиращ навред носа си фанатик в министерството (вероятно жена: като дребната сламеноруса или като тъмнокосото момиче от Отдела за художествена литература) може да се запита защо е писал през обедната почивка, защо е писал със старомодна писалка, какво е писал — а после да подхвърли за това, където трябва. Отиде в банята и внимателно изтри мастилото с грубия тъмнокафяв сапун, който стържеше кожата като шкурка и в случая беше много подходящ.

Прибра дневника в чекмеджето. Нямаше смисъл да се опитва да го крие, но можеше поне да се увери дали е бил открит или не. Прекалено очевидно бе да поставя косъм между страниците. С върха на пръста си взе едва различима прашинка и я сложи в края на корицата, откъдето би изпаднала, докоснеше ли някой книгата.

Уинстън сънуваше майка си.

Трябва да е бил десет-единайсетгодишен, мислеше си той, когато майка му изчезна. Беше висока, представителна и доста мълчалива жена, с бавни движения и разкошна руса коса. Баща си помнеше по-смътно, като тъмен и слаб мъж, облечен винаги в черни спретнати дрехи (Уинстън си спомняше особено ясно тънките подметки на обувките му) и с очила. Вероятно и двамата са били пометени от големите чистки през петдесетте години.

В този миг майка му седеше някъде много дълбоко под него — с по-малката му сестра на ръце. Сестра си той не помнеше изобщо — смътно му се мержелееше едно дребно, слабичко детенце, което все мълчеше и го наблюдаваше с огромни очи. И майка му, и сестра му гледаха нагоре към него. Бяха някъде под земята — на дъното на кладенец, да речем, или в много дълбок гроб — място, което, освен че беше много под него, продължаваше да потъва. Бяха в салона на потъващ кораб и го гледаха през тъмнеещата вода. В салона все още имаше въздух, те все още можеха да го виждат, както и той тях, но през цялото време продължаваха да потъват все по-дълбоко в зелените води, които след миг щяха да ги скрият завинаги. Той беше на въздух и светлина, докато тях ги поглъщаше смъртта и те бяха долу, защото той беше горе. Той го знаеше, знаеха го и те и по лицата им разбираше, че го знаят. По лицата им нямаше упрек, нито в сърцата им, а само съзнанието, че те трябва да умрат, за да може да живее той, и това е част от неотменимия ред на нещата.

Не можеше да си спомни какво се бе случило, но в съня си знаеше, че по някакъв начин майка му и сестра му са били пожертвани, за да живее той. Сънят му бе от онези, които, макар да запазват характерното за сънищата, са продължение на вътрешния живот и в тях човек осъзнава факти и идеи, запазващи своя смисъл и значение и след пробуждането. Сега Уинстън внезапно бе поразен от това, че смъртта на майка му преди близо трийсет години е била трагична и печална, което вече не бе възможно. Трагедията, осъзна той, принадлежи на древността, на времето, когато все още е имало уединение, любов и приятелство, когато членовете на семейството са се застъпвали един за друг, без да питат защо. Споменът за майката късаше сърцето му, защото тя бе умряла, обичайки го, докато той беше прекалено млад и себелюбив, за да отвърне на любовта й, и защото по някакъв начин, не помнеше какъв, тя се бе пожертвала в името на една дълбоко лична и непоклатима представа за предаността. Такива неща не се случваха днес, както той добре знаеше. Днес цареше страх, омраза и болка, но не и благородни чувства, не и дълбока или трагична мъка. Всичко това той сякаш виждаше в големите очи на майка си и сестра си, които го гледаха през зелените води от стотици метри дълбочина и продължаваха да потъват.