Джордж Оруел - 1984

Изведнъж той стоеше върху млада гъвкава трева, в лятна вечер, а полегатите лъчи на слънцето галеха земята. Този пейзаж се появяваше толкова често в сънищата му, че не беше никога напълно сигурен дали не го е виждал в действителност. Когато се събудеше, го наричаше Благословената страна. Бе старо, проядено от зайци пасбище, с къртичини тук-там, през което лъкатушеше пътечка. В оределия храсталак от другата страна на полето вятърът леко полюшваше клоните на брястовете и гъстите им листа се поклащаха на талази като косата на жена. Някъде наблизо, но извън погледа, бавно течеше бистро поточе, в чиито вирчета под върбите плуваха кленове.

През полето се приближаваше тъмнокосата девойка. С едно-единствено движение тя смъкна дрехите си и пренебрежително ги хвърли настрана. Тялото й беше бяло и гладко, но не събуди у него никакво желание, всъщност той едва я погледна. В този момент го изпълваше с възхищение жестът, с който тя захвърли дрехите си настрана. Нейната грациозност и безгрижие сякаш унищожаваха цяла култура, цял начин на мислене, като че с едно-единствено великолепно движение на ръката можеха да бъдат запратени в небитието и Големия брат, и партията, и Полицията на мисълта. И този жест принадлежеше на древността. Уинстън се събуди с думата „Шекспир“ на уста.

От телекрана се носеше пронизително свирене, което продължи на същата нота трийсет секунди. Беше точно седем и петнайсет, часът за ставане на чиновниците. Уинстън изтръгна тялото си от леглото — голо, защото член на Партпериферията получаваше само три хиляди купона годишно за дрехи, а една пижама струваше шестстотин — и грабна вехтата фланелка и гащетата, захвърлени на стола. След три минути щяха да започнат гимнастическите упражнения. В следващия миг силен пристъп на кашлица, какъвто получаваше почти винаги след сън, го преви на две. Кашлицата така го изтощи, че можа да си поеме дъх само след като легна отново по гръб. От напрежението вените му се издуха и варикозната язва го засърбя.

— Групата на трийсетгодишните! — изджавка пронизителен женски глас. — Групата на трийсетгодишните! Моля, заемете местата си. Трийсетгодишните!

Уинстън подскочи и застана мирно пред телекрана, на който вече се беше появил образът на младичка, но суха и мускулеста жена с анцуг и кецове.

— Свийте и протегнете ръце! — изстреля тя. — Заедно с мен. Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири! Хайде, другари, по-енергично! Едно, две, три, четири! Едно, две, три, четири!…

Болката от кашлицата не беше изтрила напълно от съзнанието на Уинстън впечатлението от съня, а ритмичните движения на упражненията го подсилваха. Докато размахваше ръце напред-назад с изражение на мрачно наслаждение, което се смяташе за уместно по време на гимнастическите упражнения, той се мъчеше да си припомни нещо повече от смътния период на ранното си детство. Беше изключително трудно. Всичко, станало през петдесетте години, бледнееше. Когато не съществуват външни ориентири, се размиват дори очертанията на собствения ти живот. Спомняш си знаменателни събития, които най-вероятно изобщо не са се случвали, спомняш си подробности от случки, без да можеш да възстановиш атмосферата им, а продължителни периоди остават бели петна. Тогава всичко е било различно. Различни са били даже имената на страните и границите им на картите. В онези дни например Първа писта се е наричала другояче: наричала се е Англия или Великобритания, въпреки че Лондон, сигурен беше в това, винаги се е наричал Лондон.

Уинстън не помнеше период, когато страната му да не е воювала, но очевидно в детството му дълго време е имало мир, защото един от ранните му спомени беше за въздушно нападение, изненадало всички. Навярно е било, когато над Колчестър бе паднала атомна бомба. Не помнеше самото нападение, но помнеше как баща му го стискаше за ръката, докато тичаха надолу и все по-надолу, някъде под земята, по една вита стълба, която кънтеше под краката му, и накрая така се измори, че започна да хленчи и трябваше да спрат, за да си отдъхнат. Както винаги мудна и отнесена, майка му ги следваше доста по-назад. Носеше мъничката му сестричка — или може би само вързоп одеяла: не беше сигурен дали сестричката му вече е била родена. Накрая се озоваха в някакво шумно, претъпкано място, очевидно станция на метрото.

Навсякъде по каменния под бяха насядали хора, притиснати един до друг на железни нарове. Уинстън, майка му и баща му си намериха място на пода, а недалеч от тях старец и старица седяха на един нар. Старецът беше с приличен тъмен костюм и черно кепе върху снежнобялата коса: лицето му беше алено, а сините му очи плуваха в сълзи. Вонеше на джин. Сякаш вместо пот порите му изпускаха джин, човек би рекъл дори, че и сълзите в очите му също са чист джин. Но независимо че беше леко пийнал, той страдаше с неподправена и нетърпима мъка. По свой детски начин Уинстън разбра, че току-що се е случило нещо ужасно, нещо, за което няма прошка и лек. Стори му се-също, че знае какво е то. Беше убит някой — вероятно малка внучка, когото старецът обичаше. На всяка минута-две старецът казваше: