Джордж Оруел - 1984

— Не трябваше да им вярваме. Нали ти казвах, майко? Така става, като им вярваме. Нали ти казвах. Не трябваше да им вярваме на мръсниците.

Но на кои мръсници не е трябвало да вярват, Уинстън вече не можеше да си спомни.

Приблизително оттогава войната продължаваше буквално без прекъсване, въпреки че, ако бъдем точни, тя не винаги бе същата война. Няколко месеца в ранното му детство в самия Лондон се водеха хаотични улични боеве, някои от които ясно помнеше. Би било абсолютно невъзможно да проследи историята през целия този период, да каже в кой момент кой срещу кого е воювал, тъй като не съществуваха документи и никога не се говореше за разположение на силите, различно от сегашното. Сега например, през 1984-а (ако годината беше 1984-а), Океания в съюз с Изтазия воюваше срещу Евразия. Нито в частен разговор, нито публично се признаваше, че някога трите сили са били групирани по друг начин. Всъщност, както Уинстън много добре знаеше, само преди четири години Океания воюваше с Изтазия и беше в съюз с Евразия. Но той знаеше това тайно, само защото контролът над съзнанието му не бе пълен. Официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания беше във война с Евразия: следователно Океания винаги е била във война с Евразия. Врагът за момента винаги олицетворяваше абсолютното зло и оттук следваше, че всяко споразумение с него в миналото или в бъдещето е невъзможно.

Най-ужасното беше, помисли си той за десетхиляден път, докато с мъка изпъваше рамене назад (с ръце на хълбоците въртяха телата си от кръста надолу; предполагаше се, че упражнението е полезно за мускулите на гърба) — ужасното беше, че всичко това би могло да бъде истина. Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало — не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?

Партията казваше, че Океания никога не е била в съюз с Евразия. Той, Уинстън Смит, знаеше, че Океания беше в съюз с Евразия само преди четири години. Но къде съществуваше това знание? Само в собственото му съзнание, което тъй или иначе скоро щеше да бъде унищожено. А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото — тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. „Който контролира миналото — гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет, наричаха го „Контрол над действителността“, по новговор: „двумисъл“.

— Свободно! — излая малко по-приветливо инструкторката.

Уинстън отпусна ръце и бавно пое въздух. Мисълта му се залута из лабиринта на двумисълта. Да знаеш и да не знаеш, със съзнанието за пълна правдивост да изговаряш грижливо построени лъжи, да се придържаш едновременно към две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях; да използваш логиката срещу логиката, да отричаш морала и да твърдиш, че държиш на него, да вярваш, че демокрацията е невъзможна и че партията е пазител на демокрацията; да забравиш всичко, което трябва да се забрави, а после пак да го възстановиш в паметта си, когато е необходимо, за да го забравиш отново след това — и най-вече да прилагаш същия процес към самия процес. Това беше върховната вещина: съзнателно да налагаш безсъзнателното и да не съзнаваш извършената от теб хипноза. Дори за да се разбере понятието двумисъл, трябваше да се приложи двумисъл.

Инструкторката пак им беше наредила да застанат мирно.

— А сега да видим кой може с ръце да докосне пръстите на краката си! — каза бодро тя. — Моля, другари, наведете се. Едно-две! Едно-две!…

Уинстън мразеше това упражнение, защото от него го пронизваха болки от петите до хълбоците и често получаваше пристъп на кашлица. Относителното удоволствие от размишленията му се стопи. Миналото, каза си той, не само бе променено, всъщност то бе унищожено. Та нима можеш да възстановиш и най-очевидния факт, когато той не е документиран никъде, а съществува само в собствената ти памет? Помъчи се да си спомни кога за пръв път бе чул за Големия брат. Смяташе, че е било някъде през шестдесетте години, но не можеше да го твърди със сигурност. Естествено в аналите на партията Големия брат беше ръководител и пазител на революцията още от първите й дни. Неговите подвизи постепенно се изместваха все по-назад във времето, докато накрая се простряха до приказния свят на четирийсетте, когато по улиците на Лондон все още пътували капиталисти със смешни цилиндри в големите си блестящи лимузини или в кабриолети с остъклени врати. Не беше възможно да се установи кое в легендата е истина и кое — измислица. Уинстън не можеше дори да си спомни откога съществува самата партия. Не му се вярваше да е чувал думата ангсоц преди 1960 година, възможно беше обаче същата дума на старговор — т.е. „английски социализъм“, да се е употребявала и по-рано. Всичко чезнеше в мъгла. Наистина, понякога се случваше да уличиш явна лъжа. Не беше вярно например, както твърдяха учебниците по история на партията, че партията е изобретила самолетите. Той си спомняше самолетите от най-ранното си детство. Но нищо не можеше да се докаже. Не съществуваха никакви доказателства. Един-единствен път в живота си бе държал в ръце неопровержимо документално доказателство за фалшифицирането на исторически факт. Но тогава…