Джордж Оруел - 1984

Щом приключи с листчетата, Уинстън закачи направените на диктографа корекции за съответните броеве на „Таймс“ и ги пусна в пневматичната тръба. След това почти несъзнателно смачка оригиналните листчета и бележките, които си беше правил, и ги пусна в дупката на паметта, за да бъдат погълнати от пламъците.

Той не знаеше с подробности какво става в невидимия лабиринт, където водеха пневматичните тръби, но можеше да предполага в общи линии. След като се сверяха и съберяха всички необходими корекции за определен брой на „Таймс“, броят се преиздаваше, оригиналът се унищожаваше и вместо него в архива се завеждаше уточненият брой. Този процес на постоянни поправки се прилагаше не само за вестниците, но и за книги, периодични издания, брошури, плакати, листовки, филми, звукозаписи, рисунки, фотографии — за всякакъв вид литература или документи, които биха могли да имат някакво политическо или идеологическо значение. Миналото се актуализираше ден след ден и почти минута след минута. По този начин с документи можеше да се докаже, че е вярна всяка прогноза на партията; в архивите не се допускаше никакво съобщение или мнение, което би противоречило на изискванията на момента. Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация. В най-голямото отделение на Архивния отдел, много по-голямо от това, в което работеше Уинстън, се трудеха хора, чиято единствена задача бе да издирват и събират забранени и подлежащи на унищожение книги, вестници и всякакви други документи. Броеве на „Таймс“, които може да са били пренаписвани десетина пъти поради промени в разположението на политическите сили или несбъднали се пророчества на Големия брат, се съхраняваха в картотеките с първоначалната си дата и не съществуваше никакъв друг брой, който да ги опровергае. Книгите също се събираха повторно, преписваха се многократно и неизменно се преиздаваха, без дори да се спомене, че са били извършени корекции. Дори писмените инструкции, които Уинстън получаваше, и свършеше ли работа с тях, неизменно веднага изхвърляше, никога не съобщаваха, нито дори намекваха, че става въпрос за фалшификация: винаги се казваше, че има пропуски, печатни грешки или неверни цитати, които в интерес на точността трябва да се поправят.

Всъщност, мислеше си той, докато променяше данните на Министерството на изобилието, това дори не беше фалшификация. Просто подмяна на една безсмислица с друга. По-голямата част от материала, с който работеха, нямаше никакво отношение към реалния свят, дори не и отношението на конкретната лъжа. Статистиката беше в еднаква степен измислена както в първоначалния, така и в коригирания си вариант. В повечето случаи човек трябваше сам да си я изсмуче от пръстите. Министерството на изобилието например бе предвидило, че производството на ботуши за тримесечието ще е сто четирийсет и пет милиона чифта. Съобщено бе, че действителното производство възлиза на шестдесет и два милиона. От своя страна при преписването на предвидения брой ботуши Уинстън го беше намалил на петдесет и седем милиона, така че, както обикновено, да може да се каже, че планът е бил преизпълнен. Във всеки случай шестдесет и два милиона бяха еднакво далеч от истината, както петдесет и седем милиона или сто четирийсет и пет милиона. Най-вероятно никакви ботуши не са били произведени. Още по-вероятно бе никой да не знае колко са били произведени, нито пък да се интересува. Това, което всеки знаеше, беше, че на хартия се произвеждат астрономичен брой ботуши, докато може би половината население на Океания ходеше босо. Същото се отнасяше за всеки документиран факт, все едно значим или дребен. Всичко чезнеше в света на сенките, в който дори годината не беше сигурна.

Уинстън хвърли поглед към отсрещната страна на коридора. В съответната кабинка оттатък дребен, педантичен, с леко набола брадичка мъж на име Тилътсън се трудеше усърдно със сгънат вестник на коляно и с уста, почти долепена до микрофона на диктографа. Видът му беше такъв, сякаш се мъчеше да остане насаме с телекрана. Вдигна глава и очилата му блеснаха враждебно към Уинстън.

Уинстън познаваше бегло Тилътсън и нямаше представа с какво се занимава. Служителите в Архивния отдел не разговаряха охотно за работата си. В дългия коридор без прозорци, с двойни редици кабинки, от които се носеше безкрайно шумолене на хартия и шепот на гласове, мърморещи нещо в диктографите, имаше доста хора, чиито имена Уинстън не знаеше, въпреки че всеки ден ги виждаше да бързат нагоре-надолу по коридора или да размахват ръце по време на Двеминутките на омразата. Знаеше, че всекидневната работа на дребната жена със сламенорусата коса в кабинката до неговата бе да открива и изтрива от печатните издания имената на хора, които са били изпарени, и следователно се смяташе, че никога не са съществували. Това бе донякъде уместно, тъй като нейният собствен съпруг бе изпарен преди няколко години. А малко по-нататък едно кротко, безполезно, замечтано същество на име Апълфорт, с много космати уши и изненадващ талант да жонглира с рими и стихотворни стъпки, подготвяше изопачени варианти — окончателни текстове, както ги наричаха — на стихотворения, които се смятаха за идеологически неиздържани, но по една или друга причина се налагаше да останат в антологиите. И този коридор, в който работеха петдесетина души, беше само едно подразделение, нещо като клетка в огромния комплекс на Архивния отдел. По-нататък, отгоре, отдолу, други рояци хора се потяха над невъобразимо множество задачи. Имаше огромни печатници с помощник-редактори, типографски експерти, печатари и лаборатории със сложна апаратура за фалшифициране на фотографии. Имаше отделение за телепрограми с инженери, режисьори и екипи актьори, специално подбрани заради умението си да имитират гласове. Цели армии чиновници в справочните отделения имаха задача да изготвят списъци от книги и периодични издания за конфискуване. В огромните хранилища се складираха коригираните документи, в скритите пещи се изгаряха оригиналите. А някъде — неизвестно къде — беше мозъчният тръст, съгласуващ усилията на всички и определящ политиката, която налагаше именно този фрагмент от миналото да бъде съхранен, друг да бъде фалшифициран, трети — напълно заличен.