Джордж Оруел - 1984

Стомахът на Уинстън се сви. Лицето на Голдщайн винаги предизвикваше у него смесени чувства. Бе изпито еврейско лице с голям пухест ореол от бяла коса и малка козя брадичка — умно лице и все пак някак по рождение жалко, а дългият тънък нос, на чийто връх бяха кацнали очилата, му придаваше старчески глуповат вид. Приличаше на овца, гласът също напомняше блеене. Голдщайн изричаше обичайните си злобни нападки срещу доктрината на партията — нападките бяха толкова преувеличени и злостни, че дори дете не би се поддало на тях, и въпреки това достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не така трезвомислещи като него, могат да се подведат. Той ругаеше Големия брат, разобличаваше диктатурата на партията, настояваше за незабавен мир с Евразия, проповядваше свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, истерично крещеше, че революцията била предадена — и всичко това в многословна скоропоговорка, която в известен смисъл пародираше стила на партийните оратори и дори съдържаше думи от новговор: всъщност повече думи от новговор, отколкото който и да е партиен член би използвал в живота, И през цялото време, да не би да остане съмнение в онова, което благовидното празнословие на Голдщайн прикриваше, зад неговото лице на екрана маршируваха безкрайните колони на евразийската армия — редица след редица набити мъже с безизразни азиатски лица изплуваха на повърхността на екрана и изчезваха, за да бъдат заменени от други, тяхно точно копие. Глухият ритмичен тропот на войнишките ботуши бе фонът за блеещия глас на Голдщайн.

Още през първите трийсет секунди от омразата половината от хората в помещението започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Самодоволното овче лице от екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия им идваха прекалено много: впрочем видът и дори мисълта за Голдщайн автоматично предизвикваха страх и ярост. Той беше по-постоянен обект на омраза, отколкото Евразия или Изтазия, тъй като, докато воюваше с една от тези сили, Океания обикновено беше в мир с другата. И което бе най-удивително, въпреки че всички мразеха и презираха Голдщайн, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, телекрани, във вестници и книги неговите теории се отхвърляха, разбиваха на пух и прах, осмиваха, разобличаваха пред всички като жалка глупост, каквато и бяха — въпреки всичко това неговото влияние сякаш не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без Полицията на мисълта да не разобличи шпиони и вредители, действащи под негово ръководство. Той командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници, чиято цел бе да унищожат държавата. Говореше се, че се наричала Братството. Шушукаше се също за някаква ужасна книга, компендиум от всички ереси, чийто автор е Голдщайн, която тук-там тайно преминавала от ръка на ръка. Книгата беше без заглавие. Ако говореха за нея, хората я наричаха просто книгата. Но такива неща се научаваха само от мъгляви слухове. Можеше ли да си го спести, никой редови член на партията не споменаваше нито Братството, нито книгата.

През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила, за да заглушат влудяващото блеене от телекрана. Дребната сламеноруса жена бе порозовяла, а устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Дори суровото лице на О’Брайън бе почервеняло. Той седеше с изправен торс, мощният му гръден кош се издуваше и потрепваше, сякаш се готвеше да поеме удара на вълна. Тъмнокосото момиче зад Уинстън крещеше: „Свиня! Свиня! Свиня!“, после изведнъж грабна тежък речник по новговор и го запокити по телекрана. Той удари носа на Голдщайн и отскочи, а гласът неумолимо продължаваше да кънти. В някакъв момент на проблясък Уинстън установи, че и той крещи с другите и яростно рита по краката на стола. Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец. Но обхваналата ги омраза беше абстрактно, неконкретно чувство, което можеше да бъде прехвърлено от един обект на друг като пламъка на горелка. Така в един миг омразата на Уинстън изобщо не беше насочена към ГолдЩайн, а напротив, към Големия брат, партията и Полицията на мисълта и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотния, осмиван еретик от екрана, единствен пазител на истината и на здравия разум в свят от лъжи. Въпреки това в следващия миг Уинстън се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за Голдщайн, му звучеше вярно. В такива моменти тайната му ненавист към Големия брат се превръщаше в обожание, струваше му се, че Големия брат се извисява като непобедим, безстрашен защитник, като скала срещу азиатските орди, а Голдщайн, въпреки своята изолация, безпомощност и съмнението дали изобщо е съществувал, му изглеждаше зловещ магьосник, способен само със силата на гласа си да унищожи цивилизацията.