Джордж Оруел - 1984

И ето че се канеше да започне дневник. Това не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го откриеха, почти сигурно го очакваше смърт или най-малко двайсет и пет години тежък принудителен труд. Уинстън сложи писец в перодръжката и осмука от него смазката. Писалката бе архаичен инструмент, използван рядко дори за подписи, и той се беше сдобил с нея тайно и доста трудно, просто защото чувстваше, че меката хартия заслужава по нея да се пише с истинско перо, а не да се дращи с химически молив. Всъщност не бе свикнал да пише на ръка. С изключение на кратките бележки обикновено всичко се диктуваше на диктограф, разбира се, напълно непригоден в този случай. Потопи писалката в мастилото и за миг се поколеба. Стомахът му се сви: начинанието беше съдбоносно. С дребни, тромави букви написа:

4 април 1984 година

Облегна се назад. Обзе го чувство на пълна безпомощност. Преди всичко не знаеше със сигурност дали годината наистина е 1984-а. Трябва да бе приблизително тази година, тъй като бе почти уверен, че е на трийсет и девет години, а смяташе, че е роден през 1944 или 1945 година; но сега беше невъзможно да се определи която и да е дата с по-голяма точност от година.

За кого, му хрумна изведнъж, водеше този дневник? За бъдещето, за неродените. Съзнанието му за миг бе заето от съмнителната дата на страницата, а после бе разтърсено от една дума на новговор: двумисъл. За първи път осъзна значимостта на начинанието си. Как можеше той да общува с бъдещето? По самата си същност това бе невъзможно. Бъдещето или ще е като настоящето и в този случай няма да се вслуша в него, или ще се различава и рискът му ще се обезсмисли. Известно време глупаво се взира в хартията. От телекрана се лееше гръмка военна музика. Странното бе, че той сякаш не само бе изгубил способността си да се изразява, но дори бе забравил какво всъщност искаше да каже. Цели седмици се бе готвил за този момент и през ум не му бе минавало, че ще му липсва нещо друго освен смелост. Самият процес на писане му се струваше лесен. Трябваше само да излее върху хартията нескончаемия мъчителен монолог, който буквално от години изпълваше главата му. Но в този момент дори монологът бе секнал. Отгоре на всичко варикозната язва нетърпимо го засърбя. Не смееше да се почеше, за да не я разрани още повече. Секундите отлитаха. За него не съществуваше нищо друго освен празната страница отпред, сърбежа на кожата над глезена, гърмящата музика и лекото опиянение от алкохола. Изведнъж панически се хвърли да пише, без да съзнава напълно какво точно. Дребният му, малко детски почерк се разля безразборно по цялата страница, като най-напред изостави главните букви, а накрая точките:

4 април 1984 година. Снощи в киното. Само военни филми. Много хубав филм за кораб с бежанци, бомбардиран някъде в Средиземно море. Публиката много се забавляваше, когато стреляха по огромен дебел мъж, който се опитваше да избяга с плуване, а вертолет го преследваше, първо виждаш как пляска във водата като морска свиня, после го виждаш през мерника на картечниците на хеликоптера, след това е целият надупчен морето около него порозовява и така бързо потъна сякаш се е напълнил с вода през дупките, публиката лудо се смееше когато потъна, после се вижда спасителна лодка с деца и вертолет да кръжи над нея. една възрастна жена навярно еврейка седеше на носа с тригодишно момче на ръце, момченцето пищеше от страх и криеше главата си в гърдите й сякаш се опитваше да се зарови в нея а тя го обгръщаше с ръце и го успокояваше въпреки че самата бе посиняла от страх и през цялото време го прегръщаше колкото се може повече сякаш си мислеше че ръцете й могат да го спасят от куршумите, тогава вертолетът пусна върху тях двайсеткилограмова бомба страхотен взрив и лодката се превърна в трески, после дадоха прекрасен кадър на детска ръчичка която се издига нагоре нагоре нагоре а все по-нагоре вертолет с камера на носа трябва да я е снимал и от редовете на партийните членове се разнесоха ръкопляскания много ръкопляскания но една жена от местата за проли изведнъж започна да вдига врява и да крещи че не трябвало да го показват пред децата докато полицията не я изхвърли не вярвам нещо да й се е случило кой го е грижа какво казват пролите типична реакция на пролите те никога…

Уинстън спря да пише, отчасти защото се бе схванал. Не знаеше какво го бе подтикнало да излее този поток от безсмислици. Странно, но докато пишеше, в съзнанието му така ясно изплува съвсем различен спомен, та бе почти готов и него да запише. Чак сега осъзна, че именно тази, другата случка го бе накарала внезапно да реши да се прибере у дома и днес да започне дневника.