Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Когато влезе, Хорти дори не погледна към късия креват. Като че ли имаше проблеми с гърлото си.

— Хайде — дрезгаво каза той. — Трябва да се махаме оттук.

Те извикаха Бъни и отидоха до вратата. Ала Бъни остана до леглото, притиснала дланите си в бузите на Хавана. Нежното и кръгло лице беше застинало в каменно изражение.

— Бъни, хайде. Ако Човекоядецът се върне…

Отвън се чуха стъпки, някой удари по стената на фургона. Кей рязко се обърна и погледна към внезапно затъмнения прозорец. Запълваше го голямото, тъжно лице на Солум. В този момент Хорти пронизително изкрещя и се свлече на земята в гърчове. Кей се обърна с лице към отварящата се врата.

— Много мило, че ме изчака — каза Пиер Монетър и се огледа.

Зена се беше сгушила в единия край на неравното мотелско легло и хленчеше. Бяха минали почти два часа, откакто Хорти и Бъни я бяха оставили. През последния половин час я обземаше все по-дълбока депресия, докато накрая тя доби усещането за горчив тамян във въздуха, и за железни дрехи, жулещи наранените и ръце и крака. На два пъти ставаше и започваше нервно да крачи из стаята, ала коляното я болеше и я връщаше обратно в леглото, обричайки я да налага възглавницата в безсилието си, да лежи безучастно и да наблюдава неспирния танц на съмненията около нея. Добре ли направи, като каза на Хорти какъв е? Дали не трябваше да го подтикне към повече жестокост, повече безмилостност, и то и за други неща, освен желанието му да си отмъсти на Армънд Блует? Доколко бе повлияло нейното обучение на послушното, отстъпчиво същество, което представляваше Хорти? Дали Монетър не бе способен с помощта на бруталната си диктаторска сила за един миг да сложи черта на дванайсет-годишните и усилия? Тя знаеше твърде малко… Тя беше… тя се чувстваше твърде малка, твърде слаба, за да се справи със задачата да „създаде“ човек… цяло човешко същество.

Тя страстно желаеше да може да зарови съзнанието си в необикновените живи кристали, но не донякъде, като Човекоядеца, а докрай. Искаше да научи правилата на играта, фактите, засягащи една форма на живот, напълно неподвластна на никоя човешка логика. Кристалите водеха богат, пълноценен живот — те бяха създатели, размножаваха се, усещаха болка. На каква беше целта на живота им? Смазваш един от тях, а останалите изглежда нямат нищо против. И защо, с каква цел „сънуваха“ тези техни „създания“? Защо работеха така неуморно, клетка по клетка, за да създадат понякога просто една ужасия, урод, един недовършен, никому ненужен изрод, а друг път да копират нещо от живата природа толкова съвършено, че да няма разлика между копието и оригинала му? А в случая с Хорти — за да създадат нещо напълно ново — не копие, а, може би, един образец, един типичен, нормален организъм на външен вид, а вътрешно — напълно флуидно, полиморфно същество? (Б.пр.: В биологията — с термина „полиморфизъм“ се дефинира състояние, в което даден организъм или вид съществува в две или повече съвсем различни структурни форми.) Каква връзка имаха кристалите с тези създания? Колко дълго задържаха кристалите контрола над своя продукт? И възможно ли бе, след като са го сътворили, изведнъж да го изоставят напълно? А когато се осъществеше рядката симбиоза на два кристала като тези на Хорти — кога решаваха да оттеглят властта си над своята „рожба“… и какво ставаше с нея тогава?

Човекоядецът може би е бил прав, когато бе определил създанията на кристалите като техните сънища — материализирани плодове на чуждосветските им въображения, изградени по всевъзможни начини, подражания на отделни фантазии, породени от уродливи спомени за реални неща. Тя знаеше — Човекоядецът с огромно удоволствие и го бе доказал — че на земята има хиляди, може би и милиони кристали, които живеят по своя странен начин, безразлични към човечеството, както и то към тях. Понеже циклите на живот, целите и намеренията на двата вида нямаха нищо общо помежду си. И все пак, колко ли „кристални“ хора са ходили по тази земя? И колко ли дървета, колко ли зайци, цветя, амеби, червеи, секвои, змиорки и орли са расли, разцъфвали, плували и ловували и са живели сред своите прототипи, без никой да знае, че те всъщност са чуждоземни сънища, които, освен самите сънища, нямат история?

— Книги — изсумтя Зена. Колко книги бе изчела! Всичко, което бе успяла да докопа — всичко, което можеше да и посочи и най-незначителната следа към истината за сънуващите кристали и тяхната природа. И заедно с всяка глътка информация, която бе събирала (и предавала на Хорти) в областта на физологията, биологията, сравнителната анатомия, философията, историята, теософията (Б.пр.: Редица от религиозни или полу-религиозни окултни вярвания, отричащи юдейските и християнските откровения и доктрини, често включващи елементи от будизма и браминизма и с претенции, че се основават на специфично мистично прозрение или на висша промисъл.) и психологията, тя получаваше по една бутилка самодоволна, самоласкателна увереност, че човекът е венецът на сътворението. Отговорите… книгите имаха отговор за всичко. Появи се нов вид цвекло и веднага някой учен мозък си опира показалеца в челото и обявява: „Мутация!“ Понякога да, разбира се. Но винаги ли? Ами какво ще кажете за едно скрито в някоя канавка кристаловидно създание, което сънува и посредством някакъв особен вид телекинеза (Б.пр.: В парапсихологията — предизвикване на движение на даден предмет с помощта на психични сили и без помощта на физическа сила.) небрежно демонстрира едно чудо на сътворението?