Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Защо не си ми казала това през всичките тия години?

— Защото имаше прекалено много неща, които не знаех. И все още не знам… Не знаех доколко може Човекоядецът да проникне в съзнанието ти, ако опита. Не знаех доколко трябва да се задълбочат убежденията ти относно теб самия, преди да улегнат. Целта на всичките ми усилия ми бе ти да вярваш безрезервно и докрай, че си човешко същество, част от човечеството, и да растеш съобразно тази вяра.

Той неочаквано я нападна с въпроса:

— Защо съм ял мравки?

Тя сви рамене.

— Не зная. Вероятно дори два кристала не могат да създадат съвършено същество. Тъй или иначе, страдаш от недостиг на мравчена киселина. (А мравките я имат в изобилие, както можеш да се досетиш.) Някои деца ядат мазилка, понеже се нуждаят от калций. Други обичат прегорял кейк заради въглерода. Ако си имал нарушен баланс, бъди сигурен, че е било за нещо важно.

Задкрилките на самолета се завъртяха надолу и те усетиха как скоростта намалява.

— Пристигаме. Колко път има оттук до панаира?

— Около шест километра. Можем да вземем такси.

— Зен, теб ще те оставя някъде на сигурно място извън района на панаира. Достатъчно вече си пострадала.

— Аз идвам с теб — твърдо каза Бъни. — Но, Зен — мисля, че той е прав. Моля те да стоиш настрана, докато… докато всичко свърши.

— Какво възнамеряваш да направиш?

Той разпери ръце.

— Каквото мога. Да измъкна Кей оттам. Да осуетя всички гнусни планове на Армънд Блует за нея и наследството и. А Човекоядеца… Не знам, Зен. Просто ще се наложи да импровизирам. Само че аз, а не ти. Ти си направила всичко, което си могла. Нека да си го признаем — точно сега не си особено добра в тичането. Ако дойдеш, ще трябва да се безпокоя и за теб.

— Прав е, Зен. Моля те… — каза Бъни.

— О, Хорти, внимавай — моля те, внимавай!

Това надминава и най-ужасния кошмар на света, мислеше си Кей. Да стои заключена в някакъв фургон заедно с уплашен до смърт стар коцкар и умиращо джудже, в очакване всеки момент да се върнат един луд и едно чудовище. Безумни приказки за липсващи пръсти, за живи кристали и — върхът на всички безумства — за Кей, която не била Кей, а някой или нещо друго.

Хавана изстена. Тя за пореден път изстиска един парцал и избърса челото му. И за пореден път видя как устните му потрепват и се мърдат, ала думите засядат в гърлото му, задушени и задавени там.

— Той иска нещо — каза тя. — Ох, да знаех само какво иска! Ще ми се да знам и да му го дам бързо…

Армънд Блует се бе облегнал на стената до прозореца, провесил през него единия си лакът, приличен на торба, пълна с кожа и отпусната плът. Кей знаеше, че там хич не му е удобно и че вероятно му бяха изтръпнали краката. Ала той не смееше да седне. Не смееше да се отлепи от прозореца. О, не. Може би му се искаше да крещи за помощ. Старият Похотливец необяснимо защо изпитваше панически страх от нея. Гледаше я все така с влажен поглед и лиги по устата, но беше уплашен до смърт. Е, това не беше никак зле. Никой не обича да отричат самоличността му, но в този случай тя нямаше нищо против. Нали това и осигуряваше една стая разстояние между нея и Армънд Блует.

— Бих се радвал, ако престанеш да се занимаваш с тоя малък изрод — натърти той. — И без това ще умре.

Тя му хвърли съкрушителен поглед вместо отговор. Последва дълга и мъчителна тишина, оформяна единствено от лекия шум, когато от време на време съдията преместваше тежестта си от единия на другия си схванат крак. Най-накрая той се обади:

— Когато г-н Монетър се върне с кристалите, веднага ще разберем коя си ти всъщност. И недей отново да ми казваш, че не знаеш за какво говоря — озъби се той.

Тя въздъхна.

— Определено не знам. Ще ви бъда благодарна, ако престанете да крещите така. Не можете да измъкнете от мен информация, която нямам. Освен това това малко приятелче е болно.

Съдията изсумтя и се долепи още по-плътно до прозореца. Тя изпита импулсивно желание да отиде до него и да му изръмжи. Сигурно щеше да избяга направо през стената. Ала Хавана отново изстена.

— Какво има, приятелче? Какво има?

В този момент тя настръхна. Дълбоко в съзнанието си тя усети нечие присъствие, асоциация, някак свързана с нежна, лееща се музика, с широко симпатично лице и хубава усмивка. Беше все едно и бе зададен въпрос, на който тя безмълвно отковори: Тук съм. Добре съм — все още.

Тя се обърна да погледне съдията, да види дали и той бе усетил странното присъствие. Той имаше напрегнат вид. Стоеше с лакът на перваза и нервно търкаше нокти в ревера си.