Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Ти още не знаеш какво е болка…

Хорти изкачи стълбите тичешком и влетя в апартамента си.

— ???????? — изпъшка той. — Всяко проклето нещо, към което посегна, се изплъзва от ръцете ми. Всичко, което правя, където и да отида, или е твърде рано, или твърде късно, или… — В този момент той видя Зена, отпусната във фотьойла, с широко отворени, втренчени очи, и Бъни, свита в краката и. — Какво става тук?

Бъни каза:

— Солум влезе тук, докато бяхме в кухнята и взе кристалите и не можехме да направим нищо и Зена оттогава не е проговорила и мен ме е страх и не знам какво да правяяяя… — и се разплака.

— О, Господи. — Той с две крачки се озова при тях. Вдигна Бъни във въздуха, прегърна я бързо и я свали долу, после коленичи пред Зена. — Зен…

Тя не помръдна. Очите и представляваха две огромни зеници, два прозореца към непрогледна нощ. Той повдигна брадичката и и впери очи в нея. Тя потрепери, после изкрещя така, все едно я бе изгорил, и почна да се гърчи в ръцете му.

— Недей, недей…

— О, съжалявам, Зен. Не знаех, че от това ще те заболи.

Тя се облегна назад и вдигна очи към него — най-сетне успя да го познае.

— Хорти, ти си жив и здрав…

— Да, разбира се. Каква е тая работа със Солум?

— Той взе кристалите, очите на Боклучко.

Бъни прошепна:

— Тя ги е крила от Човекоядеца цели дванайсет години, Хорти. А сега…

— Смяташ, че Човекоядецът го е пратил да ги вземе?

— Със сигурност. Предполагам, че ме е проследил и е чакал, докато те е видял да излизаш. Той влезе и излезе оттук толкова бързо, че едва успяхме да го видим.

— Очите на Боклучко… — Веднъж, като малък, той едва не бе умрял, когато Армънд бе изхвърлил играчката. Също и тогава, когато крадецът ги беше притиснал под коляното си, Хорти бе усетил това в ресторанта, на шейсет метра разстояние. А сега Човекоядецът можеше… О, не. Това беше прекалено.

Бъни внезапно се плесна с ръка по устата.

— Хорти, току-що ми хрумна, че… Човекоядецът не би изпратил Солум да дойде съвсем сам. Той искаше кристалите… знаеш какъв става, когато иска нещо. Не понася да чака. Сигурно в момента е в града.

— Не. — Зена се изправи с усилие. — Не, Бън. Или съм в тотална грешка, или той е бил тук и вече пътува към панаира. Ако вярва, че Кей Халоуел е Хорти, ще иска да занесе кристалите там, където може едновременно да работи по тях и да я наблюдава. Обзалагам се, че в този момент асфалтът пуши под краката му на път за панаира.

Хорти изстена.

— Как ми се иска да не бях излизал! Вероятно щях да успея да спра Солум, а може би дори да стигна до Човекоядеца и… Проклятие! Колата на Ник беше в гаража. Първо трябваше да открия Ник и да му я поискам назаем, после трябваше да разкарам един камион, паркиран пред гаража, после пък се оказа, че в радиатора няма вода и… ох, не ми се говори. Все едно, колата е на мое разположение. Долу е. Тръгвам още сега. За петстотин километра би трябвало да успея да настигна… преди колко време беше тук Солум?

— Преди около час. Просто е невъзможно, Хорти. А не ми се мисли какво ще се случи с теб, когато той се захване с ония кристали.

Хорти извади някакви ключове, подхвърли ги във въздуха и ги хвана.

— Може би — неочаквано каза той, — просто може би ще успеем… — Той се втурна към телефона.

Зена го послуша малко припряния му говор в слушалката, после се обърна към Бъни:

— Самолет. Ами разбира се!

Хорти затвори и погледна часовника си.

— Ако успея да стигна до летището за дванайсет минути, мога да хвана заобиколния полет.

— Искаш да кажеш „да хванем“.

— Вие оставате тук. Това е моя война, оттук нататък. Вие вече направихте достатъчно.

Бъни тръгна да си облича шлифера.

— Аз се връщам при Хавана — сурово каза тя и независимо от бебешките и черти лицето и изразяваше твърда решителност.

— Аз сама тук не оставам — категорично отсече Зена и се запъти да вземе палтото си. — Не спори с мен, Хорти. Много неща имам да ти казвам, а може би и да направя.

— Ама…

— Мисля, че тя е права — каза Бъни. — Има доста да ти разказва.

Когато стигнаха до летището, самолетът вече пълзеше към пистата. Хорти насочи колата право натам, излезе на черната настилка на пистата с надут клаксон и самолетът спря да ги изчака. Когато се настаниха на местата си, равномерният глас на Зена започна да разказва. Когато свърши, им оставаха десет минути до кацането.

Хорти остана замислен дълго време, после каза:

— Такъв съм значи.

— Голяма работа е да бъдеш такъв — отблеляза Зена.