Теодор Стърджън: Сънуващи кристали

Той довлече разплаканото дете до другия край на стаята и го натика в килера.

— Тук няма да можеш да нараниш никого, докато дойде полицията — задъхано каза той и затръшна вратата. Три пръста от лявата ръка на Хорти попаднаха между пантите.

Нечовешкият, агонизиращ вик на момчето накара Армънд да отвори вратата отново.

— Викането няма да ти помогне. Ти… Божичко! Каква гадост. Предполагам, че сега трябва да извикам лекар. Нямат край, определено нямат край неприятностите, които създаваш. Тонта! — Той излезе и се втурна надолу по стълбите. — Тонта!

— Да, Пийчис.

— Това дяволско изчадие си натика ръката между пантите на вратата. Нарочно, за да се смилим над него. Кърви като заклано прасе. Знаеш ли какво направи? Той ме удари. Той ме нападна, Тонта! Присъствието му в тази къща е опасно!

— Горкичкото ми съкровище! Ранен ли си?

— Цяло чудо е, че съм още жив. Мисля да извикам полиция.

Аз по-добре да се кача горе, докато се обаждаш — каза Тонта и облиза устни.

Ала когато стигна до стаята, Хорти го нямаше там. За известно време след това откритие цареше голямо оживление. Първоначално Армънд искаше да залови Хорти, за да приложи върху него някои свои възпитателни идеи, но после постепенно го хвана страх какво можеха да си кажат хората, ако момчето разкажеше своята изопачена версия за инцидента. След това мина един ден, после седмица, месец и вече можеше спокойно да вдига поглед към небето и загадъчно да казва: „Бедното хлапе, вече е в сигурни ръце.“, а хората щяха да отговарят: „Разбирам…“. Все едно, всички знаеха, че Армънд не е истински баща на Хорти.

Ала Армънд Блует скъта грижливо една идея в далечните кътчета на съзнанието си. Тя беше за в бъдеще да се пази от всеки млад мъж с три липсващи пръста на лявата ръка.

Семейство Халоуел живееха накрая на града в къща, която имаше само една лоша характеристика — намираше се на кръстовището, където щатската магистрала образуваше остър ъгъл с края на Мейн Стрийт, тъй че тътенът от уличното движение не спираше ден и нощ, при това и откъм предната, и откъм задната порта.

Кей Халоуел, дъщерята с карамелено-кафява коса, беше така преизпълнена с чувство на обществен дълг, както може да бъде само едно седемгодишно дете. Бяха я помолили да изхвърли боклука и както обикновено тя открехна задната врата и надзърна към магистралата, за да види дали някой познат няма да я хване как върши такава черна работа.

— Хорти!

Той се притаи в обвитите в мъгла сенки, които хвърляше стълбът на уличната лампа.

— Хортън Блует, виждам те.

— Кей… — той се приближи към нея и застана плътно до оградата. — Слушай, не казвай на никого, че си ме видяла, а?

— Ама ка… о. Ти бягаш от къщи! — възкликна тя, като видя пакета под мишницата му. — Хорти, лошо ли ти е? — той беше пребледнял и трепереше. — Да не си си наранил ръката?

— Малко. — той стискаше лявата си китка с дясната си ръка. Лявата му ръка беше увита в две или три носни кърпички. — Искаха да викат полиция. Скочих през прозореца върху покрива на гаража и се крих там цял следобед. Те ме търсиха по цялата улица и навсякъде. Нали няма да ме издадеш?

— Няма. Какво има в пакета?

— Нищо.

Ако тя бе настояла, ако се бе опитала да му го отнеме, той най-вероятно никога нямаше да се върне при нея. Вместо това тя каза:

— Моля те, Хорти.

— Можеш да погледнеш.

Без да пуска китката си, той се обърна така, че тя да може да измъкне пакета изпод мишницата му. Беше книжна кесия. Тя я отвори и извади отблъскващата, разбита глава на Боклучко. Очите му заблестяха към нея и тя изпищя.

— Какво е това?

— Боклучко. Имам си го още откакто се помня. Армънд, той стъпи върху него.

— Затова ли си тръгнал да бягаш?

— Кей! Какво се бавиш там навън?

— Идвам, Майко! Хорти, трябва да се прибирам. Хорти, ще се върнеш ли?

— Никога.

— Ей… тоя господин Блует, толкова е подъл…

— Кей Халоуел! Прибирай се веднага. Вали дъжд!

— Да, Майко! Хорти, исках да ти кажа нещо. Не биваше да ти се смея днес. Хеки ти донесе червеите и аз си помислих, че е някаква шега, това е всичко. Не знаех, че наистина си ял мравки. Е… аз веднъж си хапнах малко вакса за обувки. Нищо лошо няма в това.

Хорти повдигна лакътя си и тя внимателно постави кесията под него. Като че ли току-що си го беше помислил — а то наистина беше така — той каза:

— Ще се върна, Кей. Някой ден.

— Кей!

— Чао, Хорти.

И тя изчезна — карамелена коса, жълта рокля и малко ширит за един миг се превърнаха в затворена порта на дъсчена ограда и звук от отдалечаващи се, забързани стъпки.