Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Той измъкна прекалено големия стол от прекалено малкото бюро и го пренесе — ако го беше затътрил, Армънд щеше да се втурне да изкачва по две стъпала наведнъж, за да види с какво се занимава и ако се окаже забавно, да го забрани — и внимателно го постави на прага на килерчето. Като се качи на него, той заопипва зад вехториите по рафта, докато откри твърдото квадратно тяло на Боклучко. Измъкна го оттам — един пъстро изрисуван и зле издялан дървен куб — и го занесе до бюрото.

Боклучко беше от играчките, които са така добре познати и толкова износени, че не е необходимо да ги виждаш или докосваш често, за да се убедиш, че съществуват. Хорти беше подхвърлено дете — намерено в парк през една късна есенна вечер, увит само с едно детско одеалце. Беше се сдобил с Боклучко, докато се намираше в Дома и когато Армънд го беше избрал за осиновяване (по време на предизборната кампания на Армънд за градски съветник, където той се провали, но смяташе, че ще извлече дивиденти, ако се знае, че той е осиновил „един беден малък бездомник“). Боклучко беше част от сделката.

Хорти внимателно постави Боклучко на бюрото и натисна едно винтче отстрани. Боклучко изскочи от кутията — отначало диво, после колебливо като ръждясала пружина и накрая предизвикателно — едно човече на пружина, беглец, принадлежащ на едно по-благородно време. Той беше Пънч (Б.пр.: Пънч, Полишинел, кукла с гърбица и дълъг крив нос от куклената комедия „Punch and Judy“), с нащърбен гърбав нос, който почти докосваше острата му, издадена нагоре брадичка. В „ямата“ помежду им се разливаше многозначителна усмивка.

Ала цялата индивидуалност на Боклучко — и всичко ценно у него за Хорти — се криеше в очите му. Те като че ли бяха издялани, или отляти, грубо шлифовани, от някакво оловно стъкло, което им придаваше особен, цялостен блясък, дори и в най-мрачната стая. Хорти винаги бе вярвал, че тези очи притежават свое собствено излъчване, макар и никога да не можеше да бъде съвсем сигурен в това.

Той прошепна:

— Здравей, Боклучко.

Пружиненото човече кимна с достойнство, а Хорти протегна ръка и хвана гладката му брадичка.

— Боклучко, хайде да се махнем оттук. Никой не ни иска. Може би няма да си намерим нищо за ядене и може би ще ни е студено, но ех… Помисли за това, Боклучко. Да не ни е страх, когато чуем неговия ключ в ключалката, и никога да не седим на вечеря, като той задава въпроси, докато се наложи да излъжем, и… и всякакви такива неща.

Не беше нужно да обяснява на Боклучко положението.

Той пусна брадичката и ухилената глава се залюля напред-назад, а после бавно и замислено се отпусна.

— Не биваше да правят така заради мравките — сподели Хорти. — Никого не съм мъкнал с мен да гледа. Сам си избягах. Ама оня смрадливец Хеки, той ме проследил. А после се измъкнал, изпортил ме на г-жа Картър и я довел. Не биваше да постъпва така, не съм ли прав, Боклучко? — Той потупа гърбавия нос от едната страна и човечето поклати глава в знак на съгласие. — Мразя доносниците.

— Имаш предвид мен, няма съмнение — каза Армънд Блует откъм прага.

Хорти не се помръдна, а и сърцето му като че ли спря за един безкраен миг. Той остана полуприклекнал, полунаведен зад бюрото, без да се обръща към прага на липсващата врата.

— Какво правиш?

— Нищо.

Армънд го зашлеви през лицето. Хорти изхленчи веднъж и прехапа устната си. Армънд каза:

— Недей да лъжеш. Очевидно е, че правиш нещо. Говореше си сам — сигурен симптом за деградирало съзнание. Какво е това… а. О, да, бебешката играчка, която вървеше с теб. Твоето имущество. И тя е противно като теб. — Той я грабна от бюрото, пусна я на пода, избърса си ръката в панталоните и внимателно стъпи върху главата на Боклучко.

Хорти изпищя така, все едно неговата собствена глава беше под подметките на Армънд, и се хвърли към него. Атаката му беше толкова неочаквана, че мъжът не успя да запази равновесие. Той се строполи тежко и стремително върху рамката на кревата, опита да се задържи за нея с ръце, не уцели и падна на пода. За момент остана да седи там, като сумтеше и премигваше, а после малките му очички се свиха и се вторачиха в треперещия Хорти.

— Ммм-хм! — гласът на Армънд издаваше огромно задоволство. Той се изправи. — Ти трябва да бъдеш унищожен. — Той сграбчи Хорти за фанелката и го блъсна. Докато говореше, той го удряше по лицето, отляво и отдясно, отляво и отдясно, в ритъма на изреченията. — Убиец, ето това си ти. Смятах. Да те изпратя. Да учиш. Но това е опасно. Полицията. Ще се погрижи за теб. Те имат едно място. За малолетни престъпници. Мръсно нищожество. Изрод.