Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Хорти вече бе изпитал това веднъж. Защо, защо трябваше отново да минава през цялата процедура?

— Той каза, че училището може да мине и без г-гадни диваци.

— Мога да си представя как се е чувствал — самодоволно се обади Тонта.

— Ами другите деца? Нещо казаха ли ти?

— Хеки ми донесе малко червеи. А Джими ме нарече Лепкав Език. (Б.пр. Мравоядите имат лепкави и дълги езици.) — А Кей Халоуел се беше разсмяла, но той не спомена това.

— Лепкав Език. Не е зле, при това, за едно хлапе. Мравояд. — За пореден път една ръка плесна едно чело. — Боже мой, какво ще правя, ако г-н Андерсън ме поздрави със „Здрасти, Лепкав Език!“ в понеделник сутринта? Това ще се разчуе из целия град, това е сигурно, както е сигурно, че Бог е създал ябълката. — Той фиксира Хорти с наточените, влажни остриета на втренчения си поглед. — А може би ти възнамеряваш да усвоиш яденето на буболечки като професия?

— Не бяха буболечки — неуверено и с усет към детайлите отбеляза Хорти. — Бяха мравки. От дребничките, кафявите.

Тонта се задави с уискито си.

— Спести ни подробностите.

— Боже мой — отново започна Армънд, — какво ли ще стане от него, като порасне? — Той спомена две възможности. Хорти разбра само едната. Втората накара дори начетената Тонта да подскочи. — Махай се оттук.

Хорти се отправи към стълбите, докато Армънд ожесточено нанасяше поражения на пода около Тонта.

— Аз съм дотук — беснееше той. — Този път чашата преля. Този пикльо е символ на поражение за мен от мига, в който си спрях погледа на мърлявата му физиономия. Този дом е прекалено малък — Хортън!

— Ъ.

— Ела тук и си вземи боклуците с теб. Не желая нищо да ми напомня за присъствието ти в тази къща.

Хорти бавно се върна, като внимаваше да стои извън обсега на Армънд, вдигна учебниците си и кечърската ръкавица, изпусна един несесер — при което се чу поредното Армъндъво „Боже мой!“, — вдигна го, насмалко не изпусна ръкавицата и най-накрая избяга нагоре по стълбите.

— Осиновителите биват наказвани — каза Армънд — заради греховете на осиновителите, даже и при трийсет и четвъртия повод за раздразнение. (???) С какво съм заслужил всичко това?

Като се взираше в чашата си, Тонта разклати питието си, свила одобрително устни. Преди години тя изразяваше несъгласията си с Армънд. След това настъпи време, когато тя не беше съгласна и си мълчеше. Всичко това се бе оказало твърде изтощително. Сега тя се стараеше да демонстрира одобрение и го оставяше да я погълне колкото може по-дълбоко. Така животът беше толкова по-безметежен.

Веднъж озовал се в стаята си, Хорти се отпусна на ръба на леглото, като дори не остави учебниците си. Не затвори вратата, понеже такава липсваше, благодарение на убедеността на Армънд, че усамотението е вредно за момчетата. Не запали лампата, тъй като познаваше всичко в стаята, виждаше го със затворени очи. То беше достатъчно малко. Легло, скрин, килерче с пукнато, въртящо се овално огледало. Детско бюро, на практика играчка, за която той отдавна бе пораснал. В шкафа имаше три калъфа за дрехи, натъпкани до пръсване с неупотребявани дрехи на Тонта, които не оставяха почти никакво място за неговите.

Неговите…

В действителност нищо от това не беше негово. Ако съществуваше по-малка стая от тази, щяха да го натикат в нея. На този етаж имаше две спални за гости и една на горния, а те почти никога нямаха гости. Дрехите, които носеше, не бяха негови — бяха отстъпки в името на нещо, което Армънд наричаше „моето положение в този град“. А иначе и парцали щяха да свършат работа.

Той се изправи и това го подсети за купчината вещи, които все още стискаше в ръце. Той ги остави на леглото. Ръкавицата си беше негова, все пак. Беше я купил за седемдесет и пет цента от магазина на Армията на Спасението. Изкара парите, като киснеше на пазара Демпълдорф и разнасяше багажите на хората, по десет цента на пренасяне. Беше си помислил, че Армънд ще бъде доволен — той все говореше за находчивост и способност да се изкарват пари. Ала той бе забранил на Хорти да прави това отново. „Боже мой! Хората ще си помислят, че сме бедняци!“ Така че ръкавицата беше всичко, което той имаше като придобивка от цялата работа.

Всичко, което той имаше на този свят — освен, разбира се, Боклучко.

През полуотворената врата на килерчето той надникна към най-горния рафт и безразборно нахвърляните върху него коледни лампички за елха (коледната елха се слагаше отвън пред къщата, където можеха да я видят съседите — никога вътре), стари гирлянди, абажур… и Боклучко.