Теодор Стърджън: Бог в градината

— О, Боже! — изстена Кенет. — Какво ще правя сега?

Стана и се опита да й помогне. Лекото дръпване за ръката я преметна високо над главата му. Тя плачеше тихо, истерично. Буквално влачейки съпругата си, Кенет мина в хола и я натисна върху дивана. После хукна към телефона.

Но когато отсреща долетя напевното „Централа!“, той остави слушалката, защото му бе хрумнала нова мисъл. Късче по късче успя да сглоби цялата безумна мозайка: обещанието на Ракна, пълната власт над истината — с две думи, цялата дивотия. В паниката на последните минути почти бе забравил. Е, щом можеше да направи такива неща, значи можеше и да ги отмени.

Върна се при жена си, дълбоко пое дъх и каза:

— Ти не си болна. Тежиш петдесет и два килограма.

Марджъри скочи от дивана, замаяно тръсна глава и пристъпи насреща му. Кенет усети, че се задава буря.

— Що за шега беше това? — запита тя с треперещ глас.

Този път Кенет съобрази незабавно.

— Ама, скъпа! Нищо не ти се е случило!

Лицето на Марджъри се проясни. Тя помълча, после се върна в столовата и рече:

— Какво ни прихвана да ставаме насред вечерята?

— Нищо — каза Кенет и с това се приключи.

Чувстваше се изнемощял; никак не беше спокоен с подобно могъщество. Забеляза и още нещо — можеше да накара жена си да забрави каквото и да било, но сам той продължаваше да го помни. Господи! Трябваше да внимава. Както винаги, от вълнението го мъчеше непоносимо главоболие и сега се почувства още по-зле. Марджъри забеляза.

— Има ли нещо, Кени? — запита тя. — Главата ли те боли?

— Не — механично отвърна той и думите му веднага се сбъднаха!

За пръв път Кенет се усмихна при мисълта за могъществото си. Не беше зле! Край на зъбобола, стомашните болки, тревогите в работата… работа ли? Божичко! Та той беше богат! Ето!

— Марджъри — каза той, докато тя слагаше две бучки захар в кафето му, — имаме двайсет хиляди долара в банката.

— Да, знам. Приятно, нали? Сметана?

— Знаеш ли? Че откъде знаеш?

— Глупчо! Как да не знам? Нали ти ми каза. Пък и мисля, че знам доста отдавна. Защо?

— Защо ли?

Кенет се стъписа. После сви рамене. С истината май беше така. Ако нещо е вярно, не се нуждае от обяснения, просто го има . Той допи кафето и бутна стола назад.

— Дай да идем на кино, малката.

— Чудесно — каза тя. — Само първо да измия чиниите.

— О, вече са измити — небрежно отвърна той.

Тя го погледна смаяно. Мина му през ум, че ако продължава така, ще я накара да го сметне за смахнат. Банката си е банка, обаче чиниите…

— Искам да кажа, че ги измихме — обясни той.

— А… вярно. Аз… добре де, да вървим.

Той се зарече занапред да кара по-кротко.

За Кенет Кортни това бе началото на три безумни седмици. Безумни, но, честна дума, страшно забавни. Всичко ставаше както трябва; всяка негова дума бе вярна, а ако нещо объркаше, имаше как да го оправи. Както онази вечер, когато караше грамадния си дизелов влекач през планините, а иззад завоя изхвръкна някаква лимузина и се насочи право между фаровете.

— Внимавай! — викна той на помощника си Джони Грийн, който дремеше отзад на кушетката. — Ще се блъснем!

Лимузината вече връхлиташе и предните брони буквално се докосваха, когато Кенет си спомни за силата.

— Разминахме се! — изрева той.

Разминаха се и още как! Колата изчезна и след миг стоповете й примигаха в огледалото. Невероятно… но факт.

Все пак той се научи да внимава. Веднъж разсеяно подхвърли, че вали като из ведро. Заради тая грешка му се наложи половин час да търчи като луд насам-натам и да обяснява на хората, че всъщност няма никакви ведра, просто вали пороен дъжд. Случаят сигурно щеше да вдигне голям шум, ако не се бе сетил да обяви, че този ден изобщо не е валяло.

Влиянието му стигаше и на значителни разстояния. Една вечер случайно настрои радиото на станция, където някакъв сопран тормозеше ария от италианска опера тъй немилостиво, че Кенет непредпазливо отбеляза: „Тая май я лазят хлебарки!“. Трийсет секунди по-късно от радиото долетяха оглушителни писъци, които едва ли имаха някаква връзка с италианското оперно изкуство.

Трябваше да си мери думите. Нито един автор или оратор не се е пазил от изтъркани или двусмислени изрази тъй усърдно, както Кенет Кортни през седмиците на своето могъщество. Веднъж един негов приятел спомена, че е работил цял ден и добави: „Направо умирам“. Кенет пребледня и тържествено го закле никога да не казва така. Взе да забелязва всяка дреболия в речника си: „Умирам от глад“, „Ти си луд“, „Приличаш на призрак“, „Мразя те“, „Липсват ти първите седем години“, „Ти си малоумен“, „идиот“ или „тъпак“.