Теодор Стърджън - Бог в градината

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че когато ти задават въпрос, ще можеш да отговаряш единствено истината. Колко пари имаш, какво си правил онази вечер в Денвър… — Тук Кенет глухо изстена. — … какво мислиш за началника…

— А, не! — каза Кенет. — Не ми звучи много добре.

Ракна се ухили.

— Ясно. Дай да направим така. Каквото кажеш, ще бъде истина. Ако кажеш на черното бяло, значи е бяло. Ако кажеш на жена си, че вместо да играеш покер, си работил до късно, точно така е било. Схващаш ли?

Това вече допадна на Кенет.

— Дума да няма, Ракна, сече ти пипето. Можеш ли да го направиш?

— Вече го направих — каза Ракна. Гледай сега. Виждаш ли тоя хаспел, с който ме измъкна?

Кенет се озърна.

— Аха.

— Кажи ми сега, че не е тук, а в бараката.

— В бараката е — послушно изрече Кенет.

Хаспелът изчезна. Откъм пътеката долетя метално дрънчене. Ракна се ухили.

— Еха-а-а! — провикна се Кенет. — Чистата истина. Хиляди благодарности, Ракна. Страхотен си.

— Моля, моля — отвърна богът. — А сега изчезвай. Искам да поразмисля.

Кенет пое по пътеката с бодра стъпка и без следа от предишното униние. Ракна се загледа подир него и гърлено се изкиска.

— Ама че наперен дребосък. Голям майтап ще падне.

Той се отпусна и разсеяно плъзна ум към далеч по-важни дела.

Когато зави по пътеката и изчезна от загадъчния взор на стария Ракна, Кенет изведнъж забави крачка и се позамисли. Та това просто бе невъзможно! Обзеха го дълбоки колебания. Можеше или да се върне и да види дали наистина в градината му има бог, или да приеме на вяра всичко станало, или пък да я кара постарому и да се помъчи да забрави цялата история. Най лошото беше, че ако всичко се окажеше сън, сигурно бе смахнат. А ако не беше сън, кой щеше да е смахнат? Той сви рамене. Свикнеш ли веднъж с мисълта, че имаш бог в задния двор, става дори забавно. Чудно, как ли смяташе онова дърто магаре да докаже могъществото си като накара Кенет да говори чистата истина? Не че беше вярно, разбира се.

Марджъри го чу да влиза в къщата.

— Побързай да се измиеш, скъпи — строго подвикна тя. — Вечерята е сервирана!

— Тутакси, малката!

Той се изми набързо, облече чиста риза и слезе в столовата. В една от чиниите върху масата имаше ряпа. Кенет се навъси. Жена му забеляза и виновно измънка:

— О, скъпи, забравих. Ти не обичаш ряпа!

— Не ставай смешна — благовъзпитано излъга той. — Страшно я обичам.

Още преди да довърши, презряната ряпа сякаш придоби най-изтънчено вкусово съвършенство. Устата му се напълни със слюнка, цялото му същество крещеше за ряпа — ряпата бе най-прекрасното, най-хранителното и апетитно ястие, слагано някога върху човешка трапеза. Обожаваше я.

Леко стреснат, той седна и се захвана лакомо да яде — най-вече ряпа.

— По-вкусно нещо не бях ял — каза той на доволната Марджъри.

Речено-сторено. Така си беше. А между другото, вечерята бе съвсем скромна — една от ония трапези, с които добри домакини като Марджъри Кортни компенсират разноските за вчерашното пиле по градинарски. Комплиментът дълбоко я поласка.

— Сигурно страхотно си се потрудила, за да спретнеш такава вечеря — каза Кенет с пълна уста. — Трябва да си уморена.

Изведнъж тя усети, че е поизморена. Кенет остави вилицата.

— Ама ти наистина ми се виждаш уморена, скъпа.

По свежото й личице изникнаха бръчки.

— Мила! — тревожно възкликна той. — Ти си страшно уморена!

— Не знам какво ми става — объркано каза тя.

— Марджъри, скъпа, ти си болна. Какво ти е?

— Не знам — немощно промълви тя. — Изведнъж се почувствах…

Главата й клюмна на масата. Кенет я грабна.

— Кротко, малката. Ще те отнеса горе. Дръж се. Ще те сложа да легнеш и ще повикам лекар.

Той прекоси столовата и тръгна нагоре по стълбата.

— Толкова съм тежка… — прошепна тя.

— Глупости! — отсече той. — Лека си като перце!

Тялото й сякаш излетя от ръцете му. Кенет бе стигнал средата на стълбището и тъкмо повдигаше крак. Внезапното изчезване на товара му подейства като юмручен удар. Той се преметна и спря в подножието на стъпалата.

Цапардоса се яко и за момент не виждаше нищо друго, освен звезди.

— Мардж! — промърмори той. — Добре ли си? Кажи ми, че си добре!

Жален крясък го накара да се опомни. Марджъри бавно се търкаляше към него отскачайки от всяко стъпало съвсем леко — като падащо перце. Той замаяно посегна и я хвана за ръката. Тя плавно полетя към него и двамата се озоваха проснати един до друг.