Теодор Стърджън - Бог в градината

— Брей, да му се… ето го моят идол, точно където трябва. Откъде ли се пръкна, по дяволите? — запита той околните дървета.

Да, наистина тая кафява канара в недовършеното езерце се оказваше идол. И каква физиономия само! Грозна, но същевременно някак… Имаше в нея нещо лукаво, някакъв мрачен, изящен хумор. Чертите на лицето бяха волеви и аристократични, а нещо в извивката на ноздрите и отпуснатите тежки клепачи подсказваше на Кенет, че вижда съвсем реалистично изображение на комплекса за превъзходство. И все пак… дали не грешеше? Тия тежки клепачи… всеки от тях изглеждаше примижал хитровато пред някаква грандиозна и изтънчена шега. А дълбоките бръчки край устата подсказваха властолюбие, но и весел нрав. Лицето сякаш принадлежеше едновременно на престаряло момченце, спипано да краде конфитюр… и на същество, притежаващо силата да спре слънцето.

„Или часовника“ — помисли Кенет. Изтръгна се от вцепенението — това чудо направо го хипнотизираше с грозотата си — и го заобиколи, като чоплеше бучици пръст.

Лицето лежеше на една страна. Скоро откри, че не е само лице. Под него се гушеше тяло, два пъти по-малко от главата. Тялото приличаше на спиртосания зародиш, който бе зърнал веднъж на панаира. Имаше съсухрени крайници, издут корем и хлътнала гръд, сякаш премазана под чудовищната глава. Общо взето беше високо около метър и половина, широко метър и тежеше цял тон.

Прогонвайки остатъците от емоционалния махмурлук, Кенет се прибра и позвъни на Джо Манчинели. Джо имаше в автоработилницата си двутонен хаспел, който щеше да свърши работа.

— Джо — каза той когато се свърза, — искам веднага да дойдеш с камиона и големия хаспел. Слушай сега. Туй, дето ще го вдигаме, не е много за гледане. Да не се уплашиш!

— Убаво, Кен — рече Манчинели. — Лесен работа. Аз не плаши. Знайш мен.

Кенет обаче се съмняваше.

— На кого се обаждаш, скъпи? — подвикна Марджъри.

— На Джо Манчинели. Трябва ми помощ. Натъкнах се на… на голям камък, като копаех.

Ето, пак. Защо му трябваше да го казва?

Марджъри влезе в стаята и сложи ръце на раменете му.

— Така е много по-добре, миличък. Виждаш ли, че не било чак толкова страшно да кажеш истината?

Очите й бяха леко зачервени и изглеждаше много красива. Той я целуна.

— Аз, такова… ще се постарая, скъпа. Май си права. — Обърна се и тръгна към бараката, като си мърмореше: — Ама че работа. Излъжеш ли я веднъж, вдига врява до небето. Излъжеш я пак, а тя се радва. Върви, че разбери…

Закова на кръст няколко летви, за да подпрат хаспела и ги помъкна към алпинеума. При вида на полузаровения идол отново го побиха приятни тръпки. Вгледа се по-внимателно. Идолът изглеждаше стар като света и изваян… всъщност изваян ли беше? Ако природата можеше да създава статуи, човек би решил, че тъкмо този е нейно творение. И същевременно тъй безупречен! Кой жив скулптор би успял да извае толкова зловеща творба? Кенет бе виждал чудовищата по стрехите на катедралата Нотр Дам в Париж и досега ги смяташе за връх на грозотията. Но това тук… Той сви рамене, върна се към бараката за тел и на половината път срещна Джо. Джо се превиваше под товара на дълга верига.

— Здрасти, приятел. Де го туй, голямото?

— Към края на градината, Джо. Как тъй дотърча толкова бързо?

— Искал да види туй, дето плаши Джо Манчинели — изпъхтя Джо.

— Е, иди да го видиш сам. Заровено е наполовина. Приготвил съм летви. След малко идвам и аз.

На влизане в бараката Кенет се ухили като чу как откъм алпинеума изригнаха многоезични проклятия. Когато излезе с телта, той подвикна:

— Уплаши ли се, Джо?

Отговорът долетя глухо:

— Аз не плаши. Аз съжалява дето дошъл. Обаче не плаши.

Кенет се разсмя и тръгна надолу. Преди да направи и пет крачки, чу звук като излитане на грамадна тапа от шампанско и Джо Манчинели дохвърча по пътеката тъй стремглаво, сякаш го гонеше някой от съдружниците на дявола.

— Хей! Чакай малко! — подвикна Кенет със смях. — Какво стана? Хей!

Хвърли се напред и сграбчи италианеца през кръста. Двамата спряха сред облак прах.

— Кротко, мой човек — рече Кенет. — Кротко.

— Хаспел там долу. Ти като свърши работа, обажда се и аз идва го вземе. Онуй нещо не пипвам!

— Добре, добре. Но какво стана?

— Ти никому не казва?

— Разбира се, Джо. Никому.

— Аз вижда онуй лице. Много лошо лице. Аз може уплашил, може не. Викам на онуй лице: „Аз не харесва теб. Тъй. Плюе аз на теб. Тъй. Пу!“ — От спомена Джо пребледня и преглътна на сухо. — Онуй нещо цяло трепери като желе, после прави уста ей-така — Джо сви устни — и… пу! Плюе на мен. Тъй. Сега аз си отива.