Рекс Стаут - Ръкописът убиец

— Мистър Джордж Томпсън?

— Да, самият той. Мисис Потър?

— Аз съм. Извинете мистър Потър, но аз позвъних на мъжа ми и той ми каза да не пускам никого вкъщи. Тук е още рядко населено… Затова ми кажете какво вя интересува…

Водните струи въобще не се съобразяваха с навеса с размери на носна кърпичка. Те ме поливаха навсякъде, където не бях защитен от шлифера. Отдолу бях също толкова мокър, защото непрекъснато се потях. Положението не бе отчаяно, но приличаше на такова.

— Виждате ли ме през прозореца? — попитах аз.

— Да. Затова е направен.

— Как изглеждам?

— Мокър — тя се изкикоти тихо.

— Приличам ли на престъпник?

— Според мен не.

Малко се зарадвах. Прелетях три хиляди мили, за да се срещна с тази жена и ако тя ме беше посрещнала с разтворени обятия, щях да се чувствам малко гузен. Сега, след като стоях под проливния дъжд по заповед на съпруга й, не се срамувах и най-малко.

— Вижте какво ще ви предложа. Аз съм литературен агент от Ню Йорк. Ще ни трябват не повече от двадесет минути за разговор. Обадете се на някоя приятелка, която живее наблизо. Кажете й да не затваря и отворете. Върнете се на бегом и кажете на вашата приятелка да не затваря и след това. Аз ще вляза и ще седна в другия край на стаята. Ако направя дори крачка, приятелката ви ще разбере. Става ли?

— Знаете ли, ние се преместихме тук само преди месец и моята приятелка живее на много мили оттук.

— Добре. Имате ли табуретка?

— Табуретка? Разбира се.

— Донесете я, седнете и ще говорим през процепа.

Пак се чу някакво хихикане. После секретът изщрака и вратата се отвори.

— Глупости — предизвикателно каза тя. — Влезте.

Преминах прага и се озовах в малко антре. Тя стоеше до вратата и се опитваше да изглежда храбра. Свалих шлифера си. Тя извади от стенния шкаф закачалка и го провеси на нея. От него течеше вода. После го закачи в ъгъла на вратичката на шкафа. Там закачих и шапката си.

— Оттук — кимна тя надясно и, като завих зад ъгъла, се оказах в голяма стая, едната стена на която бе заета от плътно затворени стъклени врати. На противоположната стена имаше изкуствена камина, в която пламтяха изкуствени цепеници.

Тя ми предложи да седна и аз незабавно го направих. После седна на такова разстояние от мен, че ми бяха необходими поне три крачки, за да я достигна. Но нямаше нужда да го правя. Освен това моята домакиня беше с три дюйма по-ниска, с няколко години по-възрастна и поне с десет фунта по-тежка от идеала, който би заслужавал подобно усилие. На лицето й горяха тъмни красиви очи, които безспорно я правеха привлекателна.

— Ако сте се намокрили, елате по-близо до камината — предложи тя.

— Благодаря. Всичко е наред. Навярно тази стая е много светла, когато грее слънце.

— На нас също много ни харесва — тя седна на края на стола, като се стремеше да пази дистанция помежду ни. — Знаете ли защо ви пуснах? Заради ушите ви. Аз определям хората по ушите. Познавахте ли Леонард?

— Не. Никога не съм го виждал — кръстосах крака и се обърнах на стола, демонстрирайки, че не се Каня да нападам. — Много съм благодарен на ушите си, че ме приютиха от дъжда. Мисля, че ви казах, че съм литературен агент?

— Да.

— Пристигнах при вас, защото, доколкото знам, вие сте единствената наследница на брат си. Той ви остави всичко, нали?

— Да — тя се настани по-удобно. — Благодарение на него купихме тази къща. Изплатена е изцяло в брой без всякакви ипотеки.

— Това е много хубаво. Ще бъде още по-хубаво, когато спре дъждът и изгрее слънце. Работата е там, мисис Потър, че след като вие, съгласно завещанието на покойния ви брат, сте негова единствена наследница, всичко, което той е притежавал, е ваше. Интересува ме нещо, което, според мен, той е имал — не се плашете, това няма отношение към благата, които вече сте ползвали. Напълно е възможно да нямате представата това. Кога видяхте брат си за последен път?

— Преди шест години. След като се омъжих и се преместих в Калифорния, не сме се виждали нито веднъж — тя се изчерви. — Когато той умря, не бяхме на погребението, защото не беше по джоба ни. Разбира се, ако знаех, че ни е оставил пари и акции, щях да отида, но тогава това не ми беше известно.

— Пишехте ли си? Получавахте ли от него писма?

— Винаги си пишехме по веднъж в месеца — кимна тя, — понякога и по-често.

— Споменавал ли ви е, че е написал книга, роман? Или че пише?

— Не — тя внезапно се намръщи. — Почакайте за момент, може и да е споменавал. Виждате ли, брат ми винаги е искал да направи нещо значително, но мисля, че освен на мен, не го е казвал на никого. Останах му, след смъртта на родителите само аз, при това по-млада от него. Той беше против брака ми и известно време, след като се омъжих, прекратихме писането си. По-късно отново започнахме да си пишем. Писмата му бяха дълги, по няколко страници. Нима е написал книга?