Рекс Стаут - Ръкописът убиец

— Десет, единадесет часа.

— Кога е най-близкият полет?

— Не зная.

— Научи. Почакай. Според това, което помниш някога, някой да ни е притискал до стената както сега?

— Не.

Наистина бях съгласен с него. Тази история с надписа защо е? По дяволите! Все въпроси без отговор.

— Имаш ли адреса на сестрата на Дайкс в Калифорния?

— Да, сър.

— Позвъни на мистър Уейлман и му кажи, че те изпращам да се срещнеш с нея. Кажи, че ако не се съгласи си измиваме ръцете. Ако е готов да плати разходите, запази си място за следващия полет и си приготви багажа. В това време аз ще ти подготвя план за действие. В касата има ли налични пари?

— Да.

— Вземи колкото мислиш, че са ти необходими. Готов ли си да прекосиш страната със самолет?

— Готов съм да поема риска.

Той трепна. За него дори пътуването с такси през пет квартала бе безумна авантюра.

От няколко години не бях ходил на западното крайбрежие. Почти цялата нощ спах в самолета и когато сутринта стюардесата донесе кафето, се събудих и погледнах земята през илюминатора. Наближавахме големия град.

Часът бе десет и десет, когато самолетът спря окончателно на бетонната писта в. Лос Анджелиското летище, затова върнах часовника с два часа назад. Времето бе топло, имаше лека мъгла и слънцето бе скрито от облаци. Докато получа куфара си и намеря такси, станах мокър от влагата във въздуха. В колата свалих прозореца и ме духна ветрец, но при мисълта, че мога да хвана бронхопневмония в чужд град, бързо вдигнах стъклото. Хората изглеждаха Също като тези в Ню Йорк, но палмите и архитектурата сякаш бяха излезли от картинка. Едва бяхме стигнали до хотела и заваля дъжд.

Закусих, и като се настаних в стаята, взех душ. Намирах се в „Ривиера“, стените бяха многоцветни, но това не ме безпокоеше. Лъхаше малко на плесен, но заради дъжда не се реших да отворя прозореца. Когато се избръснах, облякох и приготвих, наближаваше обяд. Побързах да позвъня на телефонистката, за да ми продиктува номера на Кларънс О. Потър, живуща в Глендейл, на Уайткрест авеню 2819.

Набрах номера и след три позвънявания женски глас произнесе:

— Ало!

— Бъдете любезна, моля да повикате на телефона мисис Кларънс Потър — казах вежливо аз.

— Аз съм.

— Мисис Потър, с вас говори Джордж Томпсън. Вие не ме познавате, тъй като току-що пристигам от Ню Йорк. Тук съм по работа и бих искал да се срещнем и поговорим по един важен въпрос. Готов съм да се срещнем в удобно за вас време, но колкото по-скоро, толкова по-добре. Обаждам се от хотел „Ривиера“ и мога да дойда веднага, ако е удобно за вас.

— Как казахте, че се казвате? Томпсън?

— Точно така. Джордж Томпсън.

— Но за какво съм ви аз? За какво става дума?

— Въпросът е твърде личен. Не се безпокойте, не продавам нищо. Трябва да разбера някои неща за вашия покоен брат Леонард Дайкс и от нашия разговор няма да възникнат за вас никакви неприятни последствия. Може дори да е от полза. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако се видим днес.

— Какво искате да знаете за брат ми?

— Боя се, че разговора не е за телефона, мисис Потър. Позволете ми да дойда и да ви обясня.

— Какво пък, елате. Ще си бъда у дома до три.

— Благодаря. Тръгвам незабавно.

Така и направих. Взех си шапката и шлифера и напуснах стаята. Долу обаче ме спряха. Вече влизах, когато някой извика: „Мистър Томпсън!“ И тъй като бях изцяло погълнат от предстоящата среща, едва на развалих работата. Навреме се усетих и, когато се обърнах, видях, че портиерът дава на регистратора жълт плик.

— Имате телеграма, мистър Томпсън.

Върнах се, взех плика и го отворих. Телеграмата гласеше: „Дявол те взел! Съобщи дали си пристигнал благополучно!“ . Излязох, взех такси, дадох му адреса в Глендейл, но преди това го помолих да спре до някой пощенски клон. Когато това стана, изпратих следния отговор: „Пристигнах благополучно. Отивам на среща с интересуващия ни обект“.

Докато пътувахме към Глендейл, се изсипа доста дъжд. Изглежда Уайткрест авеню току-що беше удължена, защото не бе асфалтирана. Къщата номер 2819 беше в самия край на улицата и до нея бе посадено някакво дърво с малки листа и цветове.

Пред къщата имаше две наклонили се палми и още едно дърво. Таксито спря до канавката, а в нея течеше поне две стъпки вода. Шофьорът каза:

— Пристигнахме.

— Добре — съгласих се, — но аз не съм тюлен. Спрете по-близо до къщата.

Той измърмори нещо и даде назад, после се вмъкна в някаква пътека, която трябваше да се превърне в асфалтова алея, и спря на десетина крачки от вратата на някаква розова кутия с кафяво по края. Аз му бях казал предварително, че не е нужно да ме чака, затова платих, излязох и се спрях под козирката на входната врата, която бе широка като носна кърпа. Когато натиснах звънеца, пред мен се появи цепнатина около шест на три инча и се чу женски глас: