Рекс Стаут - Ръкописът убиец

Креймър не беше в участъка, но вместо него открих Стебинс. Настани ме на стол пред бюрото си и изслуша разказа ми. Аз му разказах всичко, като спестих единствено ролята на Бланш в установяването на почерка на Къриган. Не виждам защо трябваше да я намесвам в случая. Казах, че имаме основания да се съмняваме, че този почерк прилича на почерка на Къриган. Пърли знаеше, че романа на Байрд Арчър се казваше: „Не се надявайте…“ . Той доста време търси наоколо Библията, но безуспешно. Искаше сам да се увери в съдържанието на третия стих от сто четиридесет и петия псалм. Пърли бе настроен скептично, макар и по друг повод.

— Значи твърдиш, че Улф е видял документа вчера? — уточни той.

— Прав си.

— Нищо ли не е предприел?

— Прав си.

— Не е говорил с Къриган и с останалите?

— Пак си прав.

— Тогава какво искаш?

— Нямам представа. Просто изпълнявам гражданския си дълг.

Пърли се усмихна.

— Улф не може да подхвърли такова сочно парче без да го опита. На кого ги разправяш тези…?

— Ако не ти харесва — отговорих с достойнство аз, — ще си взема документа обратно. Може да открием специално за теб нещо по-горещо. Ще те устрои ли собственоръчното признание на убиеца с датата и мястото на престъплението?

— Ще ме устрои обяснение с твоя подпис за това, как сте се сдобили с документа.

— С удоволствие, стига да имаш пишеща машина.

Естествено, донесоха ми това, което очаквах: „Ундервуд“ — горе-долу на едни години с мен. Макар и доста трудно, но ми намериха нова лента, без която аз категорично отказах да печатам.

Като се прибрах у дома, подредих някои фирмени документи и седнах да прегледам вестниците. От време на време в стаята нахлуваше Улф и отмъкваше поредната страница от вестника. Около обяд той се настани в креслото си и поиска пълен отчет за срещата ми с мис Дък. Явно по-нататъшната съдба на пилето по гвинейски вече не го безпокоеше. Подчиних се, като разчитах, че по-късно ще ме посвети в подробностите на бъдещата операция, но в отговор получих само едно сухо кимване с глава.

С това неделната програма беше изчерпана, ако не се брои фактът, че ме поканиха на билярд, където успях да събера двадесет и девет точки. След вечеря ми бе наредено да съобщя на Ори, Сол и Фред да дойдат в единадесет сутринта.

Когато Улф се спусна по стълбите от оранжерията, тримата вече го чакаха в кабинета. Сол Панцер беше дребен, но жилав в своя износен кафяв костюм, Фред Даркин бе кръглолик, с румено лице и начеваща плешивина. А Ори Катър — късо подстриган, с квадратна челюст и изглеждаше достатъчно млад, за да играе ръгби. Отначало Улф изслуша Фред, после Ори и накрая Сол.

Ако съберяхме накуп това, което те разказаха, и което вече знаехме от полицейските архиви, това, което ни казаха момичетата и адвокатите, както и резултата от съботния контакт с Бланш, можеше да се твърди, че за Леонард Дайкс знаем всичко. Ако ви разкажа за него, сигурно ще изпиша поне петнадесетина страници и тогава ще знаете не по-малко от нас, но каква ще е ползата от това? Ако някой от хората, влезли в нашето полезрение, знаеше нещо за убийството на Дайкс, то той успяваше до момента да остане неизвестен. Сол, Фред и Ори бяха много добри детективи. Те разпитаха всички, които са имали и най-малкия контакт с него, с изключение на сестрите му, които живеят в Калифорния, но безрезултатно. Улф ги държа почти до обяд и едва тогава ги освободи. Сол, който като мен не можеше да се примири с факта, че не е открил нищо, предложи да поработи още ден-два за своя сметка, но Улф не се съгласи.

Като си тръгнаха, шефът седя в креслото, гледайки пред себе си без да произнесе дума цели три минути. После стана и макар че Фриц ни канеше за обяд, нареди да го последвам.

Едва се бяхме върнали в приемната, когато на вратата се позвъни. Случаите, когато аз изразявах радост при вида на стоящия пред вратата полицай, можеха да се изброят на пръстите на едната ми ръка, но този бе именно такъв. Дори появяването на обикновен патрулен полицай би означавало, че нещо се е случило. Сега обаче отпред бе лично инспектор Креймър. Аз го поканих да влезе, закачих палтото и шапката му и без предупреждение го въведох при шефа.

Креймър изломоти нещо като поздрав и шефът му отвърна по същия начин. Креймър седна, извади пура, огледа я, стисна я със зъби, след което я прехвърли от едната на другата страна и накрая я извади от устата си.

— Мисля откъде да започна — измърмори той.

— Мога ли да помогна? — осведоми се учтиво Улф.