Рекс Стаут - Ръкописът убиец

Уейлман зашумоля с хартията.

— Писмото е от…

— Мога ли да погледна? — Очите на Улф трескаво заблестяха. Виждаше се, че нещо в писмото на Джоан Уейлман странно го бе възбудило и след като получи листчето, ми го подаде. Прочетох го внимателно като в същото време се стараех да не пропусна нито дума от разговора им.

— Писмото е от първи февруари, четвъртък — продължи Уейлман. — Срещата с този човек е била на следващия ден в петък, след работа. В ранните часове на съботния ден тялото й е било намерено на отдалечена и безлюдна алея във Ван Кортлънд парк. Нима има съмнение в това кой е убиецът?

Улф се облегна назад.

— Някакви следи от изнасилване? Някакви свидетели за случилото се?

— Не — Уейлман затвори очи и стисна юмруци. След като отново се съвзе, отвори очи. — Нищо подобно не е намерено. Никакви следи от насилие.

— Какво казват в полицията?

— Опитват се да открият този Арчър, но безуспешно. Изглежда е потънал вдън земя. Казват, че нямат за какво да се хванат. Мисля че…

— Що за безсмислица! Разбира се, че има за какво да се хванат! В издателството има архиви. Той е изпратил ръкописа през есента и го е получил заедно със записка от вашата дъщеря. А как го е получил и на какъв адрес?

— Ръкописът е пуснат по пощата на оставения от него адрес: Клинтън стейшън, до поискване. Това е на Западна 10 улица. — Уейлман разпери пръсти. — Не искам да кажа, че полицаите са си измили ръцете, може би правят всичко, което е по силите им, но за седемнадесет дни не са напреднали нито крачка. Не ми харесва начина, по който разговаряха с мен вчера и днес сутринта. Предполагам, че не искат да си окачат на шията още едно неразкрито убийство и предпочитат да мине за нещастен случай. Не съм запознат добре с методите на нюйоркската полиция, но как мислите, може ли да се очаква от тях нещо подобно?

— Мисля, че е възможно — избоботи Улф. — Значи искате да докажа, че дъщеря ви е убита и да открия виновника?

— Да — Уейлман внезапно се смути, поиска да каже нещо, но замълча. Погледна ме, после премести погледа си към Улф. — Признавам си, че се ръководя от чувството за отмъщение. Така мислят жена ми и нашият пастор. Миналата седмица си бях у дома и те ми го казаха в очите. Грешно е да се отмъщава, но аз не мога да направя нищо срещу това желание. Дори да е нещастен случай, полицията няма да открие виновника. Така че реших да не се връщам в Пеориа и да не започвам отново бизнеса си докато убиеца не бъде разобличен и не си получи заслуженото. Имам доста доходен бизнес, но предпочитам да умра като бедняк, ако това ще помогне да намеря подлеца, който е убил дъщеря ми. Може би не бива да говоря така. Все пак не ви познавам, освен по думите на други хора, така че можете да откажете да работите за човек с такива греховни мисли. Аз обаче не искам да си кривя душата…

Уейлман свали очилата си и започна да ги трие с носна кърпичка. Този жест ме трогна. Той не искаше да притеснява Улф като го гледа в очите, докато вземе решението дали да се захване със задачата предлагана му от Джон Р. Уейлман.

— Ще бъда откровен — сухо каза Улф. — Самият мотив за отмъщение няма значение когато вземам решение дали да се захвана с даден случай или не. С признанието си обаче вие допуснахте грешка. Смятах да искам аванс от две хиляди долара, но сега го вдигам на пет хиляди. Но не за да ви послужи за урок. Тъй като полицията за седемнадесет дни не е постигнала нищо изразходвайки много труд и средства, ние също ще трябва да положим немалко усилия и да похарчим доста пари. Още няколко въпроса и ще бъда готов да започна.

— Не искам да кривя душата си — повтори Уейлман.

Когато той си тръгна половин час по-късно, чекът му остана на бюрото ми, под попивателната, заедно с копието от последното писмо на Джоан Уейлман. Бележникът ми бе обогатен с допълнителна информация, напълно достатъчна за Улф, да започне работа както той се изрази. Когато го изпращах, му помогнах да си облече палтото и го наблюдавах докато слиза надолу към улицата. В това състояние съществуваше съвсем реална възможност дребният човечец да се търколи надолу по седемте стъпала, които ни деляха от тротоара. Преди това обаче той се обърна, подаде ми ръка и аз я стиснах с желание.

— Нали няма нищо лошо в това от време на време да се обаждам по телефона? — чинно попита Уейлман. — Просто да разбера дали няма нещо ново? Ще се постарая да не ви досаждам много.

— По всяко време — побързах да го успокоя. — Винаги ще бъда готов да ви отвърна: „нищо ново“.