Климент Охридски: Пространно житие на Константин-Кирил

Отново го попитаха: „Щом като има един бог, как вие го славите в три божества? Кажи, ако знаеш! Защото вие го именувате Отец, Син и Свети Дух. Щом е тъй, дайте му тогава и жена, та да се разплодят от него много богове.“ На това философът отговори: „Не говорете такива безсрамни хули. Ние добре сме научени от пророците и от църковните отци и учители да славим светата Троица: Отец, Слово и Дух — три лица в едно същество. Словото се въплоти в девица и се роди заради нашето спасение, както свидетелствува и вашият пророк Мохамед, който пише така: «Пратихме нашия Дух при дева, като пожелахте тя да роди.» Ето, аз от него ви давам обяснение за света Троица.“

Сразени от тези думи, те обърнаха разговора на друга страна и рекоха: „Така е, както казваш, гостенино. Но щом Христос е ваш Бог, защо вие не вършите онова, което той заповядва? В евангелските книги е писано: «Молете се за вашите врагове, правете добро на ония, които ви ненавиждат и ви гонят, и обръщайте бузата си на ония, които ви бият.» Вие обаче не постъпвате така, а острите и вие оръжието си против ония, които вършат това срещу вас.“ На това философът отговори: „Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете?“ Те отговориха: „Разбира се, че онзи, който спазва и двете.“ Тогава философът каза: „Бог е рекъл: «Молете се за ония, които ви обиждат», но той е рекъл още и това: «Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая — да положи душата си за своите приятели.» А ние правим това за приятелите си, за да не би заедно с телесното им пленение да бъде пленена и душата им.“ Те пак го попитаха, думайки: „Христос е дал данък за себе си и за другите; вие защо не вършите неговите дела? Ако вие не плащате данък за себе си, понеже се браните, защо не давате данък на тъй великия и силен исмаилтянски народ поне за вашите братя и близки? Та ние искаме малко — само по една жълтица. И тогава, докато свят светува, ние ще пазим мир между нас, както никой друг народ.“ Философът отговори: „Ако някой човек, следвайки своя учител, иска да върви по същия път, по който върви учителят, а друг го срещне и го отбие от пътя, той приятел ли му е, или враг?“ Те рекоха: „Враг.“ Философът продължи: „Когато Христос даде данък, кое царство беше: исмаилтянско ли, или римско?“ Те отговориха: „Разбира се, римско.“ А той им рече: „Щом е тъй, не бива да ни осъждате, задето всички плащаме данък на ромеите.“

След това му зададоха още много въпроси, като го изпитваха по всички изкуства, които и самите те познаваха. Той им обясни всичко. Като ги обори и по тия въпроси, те го попитаха: „Отде ти знаеш всичко това?“ А той им рече: „Някой си човек почерпал малко вода от морето и като я носел в един мех, хвалел се пред минувачите: «Виждате ли, ето вода, каквато няма никой друг освен мене.» Но дошъл един крайморец и му рекъл: «Не те ли е срам да говориш така и да се хвалиш с тоя смрадлив мех? Та ние имаме цяла морска бездна!» Така постъпвате и вие. А всички изкуства са произлезли от нас.“

След това, за да го смаят, показаха му насадена градина, която понякога сама изникваше от земята. Той им обясни как става това. Тогава те му показаха всичкото си богатство — къщи, украсени със злато и сребро, със скъпоценни камъни и бисер, казвайки: „Гледай, философе, дивно чудо: виж колко е голяма силата и колко е несметно богатството на халифа, господаря на сарацините!“ А той им отговори: „То не е чудно, трябва да се въздаде хвала на Бога, който е сътворил всичко това и го е дал за радост на хората. Всичко е негово, а не на другиго.“ Най-сетне те отново изпаднаха в своята злоба и му дадоха да пие отрова. Но всемилостивият Бог, който рекъл: „Даже и ако изпиете нещо смъртоносно, няма да ви навреди“, го запази невредим от тази гибелна отрова и го върна здрав в отечеството му.

Не след дълго той се отрече от целия този живот и се уедини на едно място в безмълвие, задълбочен само в себе си. Той не оставяше нищо за утрешния ден, а раздаваше всичко на сиромасите, като възлагаше надеждата си на Бога, който всеки ден се грижи за всички. Веднъж на някакъв празничен ден, когато прислужникът му се оплакваше, думайки: „На тоя светъл ден нямаме нищо за ядене“, той му рече: „Оня, който едно време нахрани израилтяните в пустинята, той сега ще прати и на нас тук храна. Иди и повикай поне пет души сиромаси и очаквай божията помощ.“ Щом наближи време за обяд, неочаквано дойде един мъж и донесе цял товар от всякакви ястия и десет жълтици. А Константин въздаде хвала на Бога за всичко това.