Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

— Безкрайно съм ви благодарен, гдето превърнахте думите на моя приятел в комплимент за добродушния ми нрав — усмихна й се Бингли. — За жалост изтълкувахте ги погрешно; той би си съставил далеч по-добро мнение за мен, ако рязко откажех и препуснех коня в галоп.

— Нима твърдоглавието да тръгнете на всяка цена ще смили мистър Дарси да опрости прибързаното ви решение?

— Да си призная, и аз не знам — Дарси сам да си каже.

— Карате ме да отговарям за мнения, които вие ми вменявате; неща, които никога не съм изричал. Добре, да предположим, че обстоятелствата са такива, каквито ги представяте — не забравяйте, мис Бенит, приятелят, по чието настояване той уж би трябвало да промени решението си и да остане още малко, само е пожелал това, поискал го е, без да изтъкне ни един довод в подкрепа на желанието си.

— С две думи, да склониш бързо, отзивчиво, пред молбата на някой приятел, за вас е по-скоро недостатък, така ли?

— Да склониш, без да си убеден, че трябва да го сториш, не показва кой знае колко здрав разум у ни един от двамата.

— Вие, мистър Дарси, изглежда, не вярвате много в приятелството и в другарските чувства. Обичта към молителя често подтиква човека да изпълни с удоволствие някое желание, без да изисква доводи. Нямам пред вид случай като този, с който си послужихте за мистър Бингли. Хайде да почакаме за нещо подходящо и тогава да разискваме постъпката му. Но в обикновените, ежедневни взаимоотношения, когато единият приятел поиска от другия да промени решението си за някоя дреболия, ще си развалите ли мнението за този човек само защото се е съобразил с желанието, без да чака да бъде убеждаван?

— Мисля, че преди да продължим, би трябвало да определим по-ясно какво значение се отдава на тази молба, както и колко искрено е приятелството между двамата.

— На всяка цена — провикна се Бингли, — нека изясним всички подробности, като не забравим да уточним и съответната им височина и обем; то би могло да се окаже най-същественото в спора, мис Бенит, много по-важно, отколкото предполагате. Уверявам ви — ако Дарси не беше много по-висок и по-едър от мен, едва ли щях да се съобразявам с него. Да си призная, не познавам по-страшно същество от нашия Дарси — в дадени обстоятелства и при дадена обстановка; и най-вече в собствения му дом, в късен неделен следобед, когато се чуди какво да прави.

Мистър Дарси се усмихна, ала на Елизабет й се стори, че се е пообидил, и сдържа смеха си. Мис Бингли разгорещено порица несправедливостта към Дарси и упрекна брат си, че говорел празни приказки.

— Прозирам хитростта ти, Бингли — рече приятелят му. — Ти не обичаш споровете и ти се ще да прекратим.

— Май че си прав. Спорът за мен е като бойна схватка. Ако вие с мис Бенит се спогодите да поотложите, докато изляза, ще съм ви благодарен, а сетне — критикувайте ме, колкото си щете.

— Да изпълня желанието ви, за мен е лесно — отвърна Елизабет, — а и мистър Дарси трябва да си допише писмото.

Мистър Дарси се вслуша в съвета й и си дописа писмото.

След това помоли мис Бингли и Елизабет за малко музика. Мис Бингли припряно пристъпи към пианото и както е редно, предложи на Елизабет да започне първа, но след нейния също тъй учтив и по-искрен отказ, настани се на стола.

Мисис Хърст пееше, акомпанирана от сестра си, и докато те се забавляваха по този начин, Елизабет, разгръщайки нотните албуми върху пианото, забеляза мистър Дарси да я гледа почти вторачено. Да е станала обект на възхищение от страна на един тъй изтъкнат господин, не й се вярваше; а мисълта, че я наблюдава, понеже му е неприятна, й се стори още по-неубедителна. Накрая заключи, че е привлякла вниманието му, защото според представите му за приличие у нея има нещо, далеч по-непоносимо и отблъскващо, отколкото у всеки друг в салона. Това предположение не я огорчи.

Беше й достатъчно безразличен, за да не държи на неговото одобрение.

Като изсвири няколко италиански песни, мис Бингли продължи да го омайва с една скоклива шотландска мелодия, а мистър Дарси пристъпи към Елизабет:

— Не искате ли, мис Бенит, да се възползувате от случая и да изтанцувате с мен един шотландски танц?

Тя се усмихна, но не отвърна. Той повтори въпроса, учуден от мълчанието й.

— А! — възкликна тогава Елизабет. — Чух ви още първия път, но се поколебах как точно да отговоря. Зная, щеше ви се да приема, за да доставя удоволствието да се надсмеете над моето безвкусие. На мен пък ми е забавно да провалям кроежи като вашия и да отнемам на другия насладата от умишлената подигравка. Затова реших да отвърна, че изобщо не желая да играя шотландски танц — а сега, презирайте ме, ако смеете!