Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

— Ах, колко лошо започваме! Единствено на теб разчитах; щом и ти не ми вярваш, никой няма да ме разбере. Да, така е, говоря ти сериозно. Той още ме обича и ние се сгодихме.

Джейн я погледна с недоверие.

— О, Лизи! Не е възможно. Нали знам как го ненавиждаш!

— Нищо не знаеш. Това го забрави. Може би не всякога съм го обичала тъй силно, както сега. Но в случаи като този добрата памет само наврежда. Сега и аз си го припомням за последен път.

Джейн я гледаше поразена. Елизабет отново и вече много сериозно я увери, че е така.

— Небеса! Нима е възможно? Вече ти вярвам! — възкликна Джейн. — Мила, миличка Лизи, честито — но ти сигурна ли си? Извинявай за въпроса… сигурна ли си, че ще си щастлива с него?

— Напълно. Вече сме се разбрали, ще бъдем най-щастливата двойка на този свят. Кажи, Джейн, радваш ли се? Драго ли ти е да имаш такъв зет?

— Да, много. Нищо не може да зарадва Бингли и мен повече от това. А ние го смятахме, мислехме го за невъзможно. Но ти наистина ли го обичаш? О, Лизи! Не се омъжвай, ако ще е без любов. Съвсем сигурна ли си, че чувствуваш каквото трябва?

— О, да! Ще разбереш, че е дори повече, отколкото трябва, когато ти разкажа всичко.

— Какво?

— Ами, ще ти призная, че го обичам повече, отколкото обичам Бингли. Май ще ми се разсърдиш.

— О, мила сестро, хайде, не се шегувай. Да говорим сериозно. Разкажи всичко, каквото трябва да знам, не се бави. Казвай, откога го обичаш?

— Стана толкова постепенно, че и аз не знам откога. Струва ми се, от мига, когато видях прекрасното имение Пембърли.

Повторната молба да бъде по-сериозна даде резултат; искрените й уверения, че го обича, накрая убедиха Джейн. Щом повярва в това, Джейн се успокои.

— Наистина съм щастлива — заяви тя, — защото и ти ще си щастлива като мене. Открай време го ценя. Готова бях да го уважавам дори само заради любовта му към теб; но сега, като приятел на Бингли и твой съпруг, след Бингли и теб най-много ще обичам него. Ах, Лизи, но колко си била лукава, колко прикрита си била пред мен. Нищо не ми разказа за Пембърли и Ламбтън! От друг, а не от тебе зная за всичко там.

Елизабет й обясни защо е премълчала. Не искала да споменава Бингли; а обърканите й чувства я карали да не изрича и името на приятеля му. Не скри от нея и участието му в брака на Лидия. Вече всичко бе явно и те приказваха до сутринта.

— Божичко! — възкликна на другата сутрин мисис Бенит, застанала до прозореца. — Този неприятен мистър Дарси пак се мъкне насам с милия Бингли! Защо ни досажда непрекъснато? Защо не вземе да отиде на лов или където ще, защо не ни оставя насаме с него? Сега какво ще го правим? Лизи, пак трябва да отидете на разходка, да не сте пречка на Бингли.

Това предложение накара Елизабет да се усмихне; но наистина се ядоса на майка си, че го нарича все така.

Щом влязоха, Бингли я изгледа тъй многозначително и толкова сърдечно се ръкува, че очевидно вече знаеше; а след малко високо запита:

— Мистър Бенит, няма ли тук наоколо и други ливади, та Лизи и днес да се загуби някъде?

— Предлагам на мистър Дарси, на Лизи и на Кити да се поразходят до Оукъм Маунт — обади се мисис Бенит. — Дотам има доста път, а мистър Дарси не е видял хубавата гледка.

— На другите може и да им хареса, но за Кити ми се вижда далеч — намеси се Бингли. — Нали, Кити?

Кити призна, че предпочитала да си остане в къщи, Дарси поиска да види пейзажа и Елизабет склони. Като се качваше нагоре да се приготви, мисис Бенит тръгна след нея и каза:

— Извинявай, че те караме да излизаш сама с този неприятен човек, Лизи. Но знам, че не се сърдиш; правим го за доброто на Джейн; с него няма какво да си кажеш, вярно е, затова не се насилвай.

По време на разходката решиха следобеда да поискат съгласието на мистър Бенит. Елизабет се нагърби да каже на майка си. Питаше се как ли ще го приеме; съмняваше се, че и богатството, и величието му ще й повлияят да надвие неприязънта към този човек. Но все едно дали бурно щеше да се възпротиви на този брак, или пък щеше бурно да го одобри — и в двата случая нямаше да се държи както трябва; не й се искаше Дарси да стане свидетел нито на радостните изблици, нито на бурното й неодобрение.

Следобед, когато мистър Бенит се оттегли в библиотеката, Дарси и той стана и тръгна след него; обхвана я силно вълнение. Знаеше, че баща й няма да откаже, но щеше да се разтревожи, а че причина за това бе тя, че тъкмо любимата дъщеря му създава такава тревога, че го изпълва с боязън и съжаление със своя избор, я довеждаше до отчаяние и тя остана в унило очакване; но когато Дарси се върна и я погледна усмихнато, поуспокои се. След малко той пристъпи към масата, край която седяха с Кити, престори се, че разглежда ръкоделието й, наведе се и прошепна: