Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

— Това ми вдъхна надежди, каквито преди не смеех да храня — каза той. — Познавам ви достатъчно и зная — ако бяхте напълно, непоколебимо уверена, че не ме искате, щяхте да го заявите на лейди Катрин искрено и открито.

Елизабет поруменя и отвърна през смях:

— Наистина чували сте ме да говоря искрено и знаете, че щях да й го кажа. След като ви обидих в лицето, нищо не можеше да ме спре да ви охуля и пред роднините ви.

— Не сте казали повече от онова, което заслужавах! Обвиненията ви бяха несправедливи, подбудени от лъжливи факти, но държането ми към вас в оня момент заслужава най-жесток укор. Държах се непростимо. Спомням си за това с отвращение.

— Нека не спорим кой е по-крив за станалото през онази вечер — предложи Елизабет. — Ако се вгледаме внимателно, и двамата носим вина; но оттогава насам и двамата, струва ми се, сме станали по-сдържани.

— Не, трудно ми е да си простя. Споменът за онова, което изрекох, поведението, обноските, изразите, с които си послужих в разговора, всичко това все още, а и през изминалите месеци, ме терзае. Никога няма да забравя заслужения ви укор: „Ако се бяхте държали с мен като истински благородник…“ Така казахте. Не знаете, не можете да си представите как ме измъчиха тези думи, макар че, да си призная, мина време, докато осъзная правотата им.

— Не съм очаквала да оставят такава следа. Нямах представа, че са ви засегнали тъй дълбоко.

— Вярвам. Тогава ме мислехте лишен от всякакво чувство за приличие. Помня изражението ви, когато ми заявихте, че както и да ви отправя предложението, не ще ви склоня да приемете.

— А! Не преповтаряйте думите ми. Да забравим. От много време ме е срам да си ги спомня, вярвайте ми.

Дарси спомена писмото.

— Когато го прочетохте — след като го прочетохте, поправихте ли си поне малко мнението за мене? Повярвахте ли в онова, което пишех?

Тя разказа как й е повлияло и как постепенно е отхвърлила предишните си предразсъдъци.

— Знаех, че думите ще ви причинят болка, но то бе наложително. Надявам се, че сте го изгорили. Особено се ужасявам, като си представя, че може да препрочетете началото. Припомням си изрази, от които с основание можете да ме намразите.

— Ще го изгоря, щом мислите, че може да навреди на отношението ми към вас; макар и двамата да виждаме, че съм склонна към промяна, аз все пак, струва ми се, не променям възгледите си чак толкова лесно.

— Като пишех писмото — обясни Дарси, — въобразявах си, че съм спокоен и овладян, но после разбрах колко дълбоко съм бил огорчен.

— Да, началото му е пропито с горчивина, ала не и краят. Прощалните думи са великодушни. Хайде, забравете го. Чувствата на оня, който го е писал, и на онази, която го получи, сега са толкова различни, че всички неприятни обстоятелства от онова време трябва да се забравят. Поучете се от моята философия. Да си припомняме от миналото само това, което може да ни радва.

— Не вярвам в тази ваша философия. Вашите спомени сигурно са толкова добродетелни, че задоволството от тях се дължи не на философия, а на незнание. Но с мен не е така. С болка си припомням неща, които не могат, не бива да се отпъждат. През целия си живот, ако не в убежденията, в постъпките съм се изявявал като себично същество. В детските години ме учеха да бъда справедлив, но никой не ме научи как да се смирявам. Учеха ме на принципност, но ме оставяха да я прилагам с гордост и самонадеяност. За жалост единствен син (и в продължение на години единствено дете), аз бях глезен от родителите си, самите те добри хора (баща ми особено бе олицетворение на добросърдечие и дружелюбност), позволяваха ми, подтикваха ме, караха ме едва ли не да бъда себелюбив и надменен, да нехая за всички други освен да най-близките, да презирам останалите, по-скоро да желая да презирам ума и достойнствата им, да надценявам себе си. Такъв бях от осмата до двадесет и осмата си година; и такъв щях да си остана, ако не бяхте вие, скъпа, прелестна Елизабет! Колко много ви дължа! Вие ми дадохте урок, отпърво много тежък, но колко полезен! Вие ме сложихте на място. Явих се пред вас уверен, че ще ме приемете. Вие ми показахте, че всичките ми самонадеяни претенции не значат нищо за жената, която е достойна за истинска любов.

— И тогава ли решихте, че трябва да ме спечелите?

— Тогава. Представяте ли си, колко съм бил суетен? Вярвах, че търсите, че очаквате моето предложение.

— Подмамило ви е държането ми, но това е било без да искам, повярвайте. Никога не съм се стремила да ви заблуждавам — вероятно доброто ми настроение ви е подвело. Как ли сте ме ненавиждали след онази вечер!