Джейн Остин - Гордост и предразсъдъци

— Да ви ненавиждам? Отначало се разгневих, но скоро гневът ми се насочи срещу самия мен.

— Страхувам се да попитам какво ли сте си казали за мен, когато се видяхме в Пембърли. Ядосахте ли се, че съм дошла?

— О, не. Само се изненадах.

— Още повече се изненадах аз, когато се отнесохте така мило с мен. Съвестта ми подсказваше, че не заслужавам внимание, и да призная, не очаквах повече от дължимото.

— Тогава — призна Дарси — исках да ви покажа по най-учтивия възможен начин, че не съм злопаметен, че съм ви простил станалото; надявах се да получа опрощение, поне мъничко да ви харесам, да видите, че съм се поучил от укорите ви. Не помня кога се родиха и други желания — може би половин час, след като се видяхме.

След това й разказа колко я е харесала Джорджиана и колко се разочаровала от бързото й заминаване; заминаването наведе разговора на причината и тя научи, че още в странноприемницата е решил да тръгне за Лондон и да търси сестра й, а сериозното му и умислено изражение при раздялата се дължало на вътрешната борба, която изживял, като си представял какво го чака.

Тя отново изказа благодарност, но темата бе мъчителна и за двамата; заговориха за друго.

Бавно извървяха няколко мили тъй улисани, че когато погледнаха часовниците си, беше време да се връщат.

„Какво ли ще стане с Бингли и Джейн?“ Този въпрос дойде, след като обсъдиха своето бъдеще . Дарси се радваше на годежа им; приятелят му го бе уведомил веднага.

— А вие изненадахте ли се? — запита Елизабет.

— Никак. Когато заминавах, очаквах скоро да се случи.

— Следователно разрешили сте му. Така си и помислих. — И макар той да възкликна възмутен от тази дума, стана й ясно, че е било точно така.

— Вечерта, преди да тръгна за Лондон — призна той, — аз му изповядах нещо, което отдавна трябваше да му кажа. Разказах му всичко, което бе превърнало намесата ми в неговите работи в постъпка несъстоятелна и нагла. Изненада се силно. Нищо не подозирал. Казах му освен това, че съм сбъркал, че сестра ви не е безразлична към него; и понеже веднага пролича, че и той я обича, уверен съм в тяхното щастие.

Елизабет се усмихна — колко лесно си играеше с приятеля си.

— Като му казахте, че сестра ми го обича, от лични наблюдения ли го бяхте разбрали или от моите думи през пролетта?

— От лични. Двата пъти, когато бях у вас, я наблюдавах много внимателно и се уверих, че го обича.

— И вашата увереност го накара и той веднага да повярва?

— Точно така. Бингли е непристорено скромен. Тази стеснителност му пречеше да се довери на личната си преценка по един толкова важен въпрос, но той ми вярва, а това опростява нещата. Длъжен бях да му призная нещо, което за известно време дълбоко и основателно го огорчи. Нямах право да премълча, че миналата зима сестра ви е била три месеца в Лондон, че аз самият съм знаел и умишлено съм го скрил от него. Много се разгневи. Но гневът му се разпръсна, щом се увери, че сестра ви го обича. Сега вече наистина не ми се сърди.

Елизабет понечи да каже, че мистър Бингли е чудесен приятел; водеше се толкова лесно — бе просто безценен; но се въздържа. Спомни си, че тепърва ще трябва да го приучва да понася присмех, а още бе рано да започва. Предвкусвайки щастливия брак на Бингли, който естествено не можеше да е по-щастлив от неговия, той поддържаше разговора, докато стигнаха до вратата. В коридора се разделиха.

— А, Лизи, къде се забавихте толкова? — запита я Джейн, като влезе; същият въпрос зададоха и другите, когато седнаха да обядват. Тя им отговори, че вървели напосоки, докато се загубили. Докато отговаряше, поруменя; но нито това, нито каквото било друго събуди някакво съмнение.

Следобедът премина приятно, без особени събития. Официалните годеници разговаряха и се смееха, неофициалните мълчаха. Щастието на Дарси оставаше скрито; а Елизабет, развълнувана и смутена, по-скоро знаеше, отколкото чувствуваше, че е щастлива; защото освен естественото за случая объркване, чакаха я и други бъркотии. Представяше си как ще откликнат близките й, когато разберат за станалото; знаеше, че никой освен Джейн не го харесва; страхуваше се дори, че останалите толкова го ненавиждат, щото нито богатството, нито общественото му положение ще ги омилостивят.

Вечерта тя разкри сърцето си пред Джейн. Колкото и да бе доверчива, този път и Джейн не повярва.

— Шегуваш се, Лизи. Това е невъзможно! Сгодена за мистър Дарси! Не, не, не ме заблуждавай. Знам, че е невъзможно.