Саки - Покоят на Маусъл Бартън

— Таз Бетси Крут го е сторила, мръсна плъхкиня! Ще й направя уроки и ще види тя…

Крефтън безшумно изчезна, без да е сигурен дали старицата го е забелязала или не. Още преди да я чуе да сочи Бетси Крут за виновница, си бе спомнил с неудобство как последната пееше заклинания под нос: „Да потъне, както плува, да потъне, както плува…“ Но заплахата за нови уроки , която Марта Пиламон произнесе накрая, го изпълни с опасения, които прогониха всякакви други мисли и представи от ума му: Крефтън не можеше повече да си позволи да игнорира заплахите на стариците като „бабини деветини“. Обитателите на Маусъл Бартън бяха предизвикали недоволството на една отмъстителна личност, която изглеждаше способна да материализира злобата си по съвсем осезателен начин, и никой не би се наел да предскаже каква форма би приело възмездието й за трите удавени патици. А като един от тези обитатели квартирантът също можеше да попадне под ударите на нейния безогледен и грозен гняв. Крефтън, естествено, съзнаваше, че се увлича в абсурдни предположения, но поведението на чайничето върху спиртника и току-що разигралата се сцена край езерцето не му позволяваха да пренебрегне тяхната вероятност. Тревогата му растеше от това, че не можеше да се конкретизира: като градски човек той стоеше над предразсъдъците и суеверията, ала щом веднъж си включил Невъзможното в сметките си, неговите възможности стават практически неограничени.

На следващата сутрин Крефтън стана в обичайния за него ранен час след една от най-малко отморяващите нощи, които бе прекарвал във фермата. Изострените му сетива веднага доловиха особеното излъчване „нещата-не-са-съвсем-наред“, което надвисва над прокълнатите домове. Кравите бяха издоени, ала стояха сред двора и чакаха нетърпеливо да ги изкарат на паша, а птиците настоятелно и недоволно надигаха глас, че стопанките им се бавят да ги нахранят; помпата за вода, която в ранните утрини огласяше двора с дисхармонична музика, днес зловещо мълчеше. В самата къща се долавяха стъпки, страхливо бягащи насам-натам, повишаващи се и замиращи припрени гласове и дълги, неловки мълчания. Крефтън се дооблече и тръгна към тясното стълбище за долния етаж. От площадката чу да се оплаква един монотонен глас, снишен от суеверна боязън, и разпозна, че говори мисис Спърфийлд:

— Той ще си иде, не ще и дума — рече гласът. — Има такива, дето побягват и зарязват човека веднага щом истинската беда се зададе.

Крефтън се досети, че вероятно и него го причисляват към „такивата“, и почувства, че има моменти, когато, да бъдеш типичен, е препоръчително.

Той се върна предпазливо в стаята си, събра и опакова малкото вещи, което беше взел, остави дължимите на хазайката пари на масата и се измъкна през една задна врата, която извеждаше на двора. Ято пилци се устреми с очакване към него; Крефтън отхвърли користното им внимание и забърза, използвайки за прикритие последователно краварника, свинарника и купите сено, докато не излезе на оградената с жив плет алея зад фермата. Няколко минути припрян ход, на който само закачалките с костюми попречиха да премине в открит бяг, го изведоха до главния път, където скоро го прибра ранната пощенска кола. Тя пътуваше към близкото градче, откъдето Крефтън щеше да вземе влака за Лондон. При един завой бившият квартирант на мисис Спърфийлд за последен път зърна фермата: старовремските й фронтони и сламените й покриви, овощната градина с безредно разпръснати дръвчета, мушмулата с примитивното дървено кресло под нея… В светлината на ранното утро всичко се очертаваше с почти призрачна яснота, сред атмосферата на омагьосано вцепенение, което градският пришълец някога беше взел за покой.

Когато влакът спря на гара Падингтън и шумният й грохот се стовари върху ушите му, на Крефтън се стори, че големият град покровителствено го приветства с добре дошъл. В същото време друг пътник от купето говореше: „Цялото това бързане и суетене се отразява много зле на нервите ни; копнея за покоя и тишината на глухата провинция…“ Крефтън мислено му отстъпи целия свой дял от желаното благо. Претъпкана и осветена от ярки полилеи концертна зала, в която гърми увертюрата 1812 година от П. И. Чайковски в изпълнение на мощен симфоничен оркестър, се приближаваше повече до неговия идеал за седатив.

© Мина Цанева, превод от английски

Saki

The peace of Mousle Barton,

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/94]