Саки: Покоят на Маусъл Бартън

— Няма какво да се оплаквате от чая — побърза да каже мисис Спърфийлд, когато гостът й се втренчи с учтиво недоумение в чашата си. — Чайникът не ще да завира, това е то.

Крефтън погледна към огнището, където необичайно буйни пламъци облизваха почернял чайник, който изпускаше от чучура си тънка струйчица пара, но иначе сякаш нехаеше за бушуващия под него огън.

— Цял час откак е там, и не ще да заври — каза мисис Спърфийлд и добави: — Урочасани сме — с което изчерпа обяснението.

— На Марта Пиламон работа — обади се старата майка на домакинята. — Ще й го върна тъпкано на дъртата жаба. Ще й хвърля уроки.

— Трябва да заври с времето — възрази Крефтън, пренебрегвайки хипотезата за нечестиво влияние. — Може би въглищата са влажни.

— С никакво време няма да заври, ни за вечеря, ни за закуска утре, ни ако щете цял нощ да хвърляте въглища — рече мисис Спърфийлд.

Така и стана: обитателите на Маусъл Бартън трябваше да се задоволяват с пържени и печени ястия, а една услужлива съседка приготвяше чая им в дома си и го изпращаше у тях умерено топъл.

— Сега сигурно ще си заминете от нас, както се обърнаха нещата — подхвърли мисис Спърфийлд на следващата сутрин по време на закуска. — Има такива, дето напускат човека веднага щом дойде лошото.

Крефтън веднага заяви, че нищо не е променило намерението му да остане. В себе си обаче забеляза, че отношението на домакините е изгубило немалка част от предишната си сърдечност. В Маусъл Бартън започнаха да гледат подозрително, да мълчат начумерено или да съскат остро. Старата майка се вреше по цял ден някъде в кухнята или в градината и мърмореше заплахи и заклинания срещу Марта Пиламон. Да гледаш как двете престарели женици, в които животът едва тлееше, посвещават последните си оскъдни сили на взаимно пакостене, бе гледка, будеща едновременно ужас и съжаление. Омразата бе сякаш единственото чувство, оцеляло с ненакърнена буйност и пламенност там, където всички останали способности бяха в естествен и закономерен упадък. Обезпокоителното беше, че от техните хули и злоба като че ли наистина се извеждаше някаква нездравословна мощ: просветеният скептицизъм не можеше да игнорира факта, че нито чайникът, нито тенджерите успяват да заврат, колкото и да е горещ огънят. Крефтън до последно се придържаше към теорията, че въглищата са дефектни, но до същия резултат доведе и огънят от дърва, а когато малкото чайниче със спиртник, които той поръча да му доставят, със същото упорство отказа да позволи на съдържанието си да кипне, той почувства, че ненадейно е влязъл в досег с неподозирана и много лоша страна на някакви скрити сили. На няколко мили от Маусъл Бартън през една пролука в пръстена от обкръжаващи го хълмове квартирантът на мисис Спърфийлд можеше да съзре шосе, по което понякога минаваха коли — и на такова нищожно разстояние от цивилизацията и най-последните постижения на прогреса бе старата ферма, където прехвърчаха прилепи и нещо, което не можеше да бъде друго освен магьосничество, бе разпростряло несъмнената си власт.

Пресичайки градината, за да излезе на оградения от живи плетове друм и да се поразходи — с надеждата, че така ще си възвърне приятното усещане за мир и покой, което толкова липсваше край къщата и огнището (огнището най-вече), — Крефтън подмина старата майка, която седеше в креслото под мушмулата и нещо си мърмореше. „Да потъне, както плува, да потъне, както плува“ — повтаряше тя, както децата повтарят зазубрен урок, и от време на време избухваше в писклив смях, в който звучеше злоба: противно бе да я слушаш. Крефтън изпита радост, когато се отдалечи достатъчно, за да не чува старицата, и се озова сред тишината и уединението на друма между високо израслите живи плетове. Друмът се разклоняваше в множество алейки, които сякаш не водеха доникъде; една измежду тях, по-тясна и по-обрасла от другите, привлече самотния пешеходец и той почти се подразни, когато установи, че всъщност стига до човешко жилище — някаква жалка хижа. Постройката със запуснат вид, ивицата лошо поддържан зелев бостан и няколкото стари ябълкови дървета край нея се намираха на завоя на бързоструен поток, където водата се разливаше в езерце с доста прилични размери, преди да се върне в тясното си легло между върбите и да изчезне от погледа. Крефтън се облегна на един дънер и загледа първо въртопите в езерцето, а после и къщурката насреща. Единственият признак на живот там бе малката процесия от мърляви патици, които в индианска нишка се спускаха към ръба на водата. Винаги е завладяващо да гледаш как патица влиза във вода и се преобразява от бавна тромава твар в грациозен и непотъващ плувец, и вниманието на Крефтън бе приковано към водача на процесията, който се плъзна гладко по повърхността на езерцето. В същото време обаче зрителят усети някакъв странен инстинкт да се обажда у него и да предупреждава, че всеки миг ще се случи нещо необикновено и неприятно. Патицата, която тъкмо бе врязала уверено гърди във водата, внезапно се претърколи и хлътна под повърхността. Главата й се показа за миг и пак се скри, оставяйки низ бълбукащи мехури, докато краката и крилата се движеха в отчаяно усилие, пляскаха и ритаха, биеха и разбъркваха безпомощно — птицата явно се давеше. Крефтън първо помисли, че се е заплела в някакви бурени, че я е нападнала щука или воден плъх; ала не се появиха кървави петна и тялото, подхванато от течението в езерцето, свободно се понесе, описвайки кръгове. Междувременно втора патица се бе хвърлила да плува и второ съпротивляващо се тяло заигра под повърхността странния танц от кълчене, ритане и въртене; имаше нещо особено сърцераздирателно във вида на широко разтворените човки, които ту се подаваха над водата, ту пак се скриваха, сякаш ужасени протестираха срещу предателството на тази стихия, която бяха смятали за позната и приятелска. С нещо като ужас Крефтън гледаше как трета патица се приготвя на брега и се хвърля в езерцето, за да сподели съдбата на първите две, и почувства почти облекчение, когато остатъкът от ятото, алармиран, макар и късно, от случилото се с трите жертви, се обърна назад и хукна по-надалеч от страшното място. Изопнали хоризонтално шии, патиците припряно се клатушкаха по пътеката към хижата, надавайки ниски гърлени крясъци на тревога. В същия миг Крефтън осъзна, че не е бил единственият човек, присъствал на тази сцена: една превита от старост жена, в която той веднага разпозна прословутата Марта Пиламон, бе докуцукала от жилището си досами ръба на водата и сега втренчено следеше как телата на умиращите птици се въртят из езерото в зловещо подобие на движенията на планетите — описват кръгове около оста си и същевременно обикалят около центъра. След малко се чу гласът й, слаб, остър и треперещ от гняв: